Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Ще дойда с вас — отвърна. — Не ми се яде. Платихте ли сметката?
— Разбира се. Между другото, това е внук ми. Делфино.
Питър се обърна, сякаш за първи път забелязваше Бийн — макар че със сигурност го бе преценил от самото начало.
— Симпатяга. На колко си години? Май още не ходиш на училище.
— Малък съм — весело отвърна Бийн. — Но поне не съм йелда.
— Ех, тези филми за Военното училище — измърмори Питър. — Всички хлапета плямпат на онзи глупав измислен жаргон.
— Добре, деца, хайде да ставаме. — Сестра Карлота стана и тръгна към вратата. — Внук ми е за пръв път в тази страна, затова не разбира много добре американския жаргон.
— Всичко разбирам! — нацупи се Бийн.
Стараеше се да звучи като капризно дете. Не му беше много трудно, защото наистина се дразнеше.
— Доста добре говори английски, но по-добре го дръжте за ръка, докато пресичате, че тукашните трамваи хвърчат като комети.
Бийн завъртя очите си и послушно остави Карлота да го хване за ръката, докато пресичаха. Питър очевидно го предизвикваше, но защо? Със сигурност не беше толкова наивен да си помисли, че като унижи Бийн, ще получи някакво преимущество пред него. Може би просто му доставяше удоволствие да се надсмива над хората.
Когато се отдалечиха достатъчно от колежа и се увериха, че никой не ги следи, Питър престана да играе:
— Значи ти си великият Юлиан Делфики.
— А ти си Лок, когото гласят за хегемон след изтичането на мандата на Саката. Жалко, че се подвизаваш само във виртуалното пространство.
— Смятам скоро да се представя официално.
— Аха, затова значи си си направил пластична операция, за да изглеждаш толкова добре.
— Това старо лице ли? Нося го само когато не ме е грижа как изглеждам.
— Момчета — сгълча ги сестра Карлота, — престанете да се дърлите.
Питър се засмя:
— Стига, мамче, само се майтапим. Ще ни пуснеш ли на кино?
— Тази вечер си лягате без десерт — престори се на строга тя.
На Бийн му писна.
— Къде е Петра? — попита направо.
Питър го погледна озадачено:
— Не е при мен.
— Имаш източници. Сигурно знаеш повече, отколкото казваш.
— Ти също знаеш повече, отколкото казваш — контрира Питър. — Предлагам първо да се уверим, че можем да се доверим един на друг, и чак след това да отприщим пороя от информация.
— Мъртва ли е? — не се отказваше Бийн.
Питър погледна часовника си:
— Точно в този момент? Не знам.
Бийн спря и се обърна към сестра Карлота:
— Разкарвахме се напразно. И напразно рискувахме.
— Сигурен ли си? — попита тя.
Бийн погледна Питър, който изглеждаше искрено озадачен, и заяви:
— Иска да става хегемон, но не представлява нищо.
Бийн се отдалечи. Беше запомнил пътя, разбира се, и можеше да се върне на автобусната спирка без помощта на сестра Карлота. Като се ориентираше по линията на автобуса, поне нямаше да мисли за жестокото си разочарование от Питър, който се оказа обикновен смешник.
Никой не го повика и той не се обърна назад.
Бийн не взе автобуса за хотела, а онзи, който минаваше покрай кварталното училище, където вероятно бяха учили Питър и Валънтайн. Как щяха да се развият нещата, ако Ендър беше израснал и учил тук, а не в големия град? Целият му живот можеше да премине по съвсем различен начин. Може би нямаше да се наложи да убие — може би нямаше да се сблъска с хулиган като Стилсън, който го бе нападнал с бандата си и беше платил за това с живота си. А ако Ендър не беше показал жестокост и решителност в боя, стремеж да победи без скрупули и колебание, щяха ли да го вземат във Военното училище?
Бийн бе присъствал на второто убийство, извършено от Ендър — ситуацията беше подобна. Ендър — сам, заобиколен от превъзхождащ го противник — успя да убеди врага да излезе на равностоен двубой и след това го унищожи, убивайки всяко желание за съпротива. Военните стратези преподаваха този принцип на военното дело, но Ендър го знаеше инстинктивно, още на петгодишна възраст.
„На тази възраст аз също знаех важни неща — помисли си Бийн. — Не как да убивам, това не ми беше присъщо, бях твърде малък. Но как да оцелявам. А това беше трудно. За мен беше трудно, но не и за Ендър.“
Бийн вървеше през квартали със скромни стари къщи и по-нови, но също толкова скромни — ала за него те бяха истинско чудо. Не, че след войната при семейството си в Гърция не беше имал достатъчно възможност да наблюдава как живеят обикновените деца. Каква част от характера на детето се формира от мястото, където живее, от съседите, роднините, приятелите? Каква част му е вродена? Възможно ли бе жесток град като Ротердам да направи от едно дете военен гений? Възможно ли бе по-спокойно място като Грийнсбъро да попречи на тези наклонности да се проявят?