Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Ако си върши добре работата, трябва да е разбрал целта на правилата и нуждата да се правят изключения.
— Хората, които разбират целта на правилата, не стават чиновници. Това е едно от първите неща, които научаваш във Военното училище.
— Напълно съм съгласна. Затова се налага да измисля правдоподобна история, за да му помогна да преодолее недостатъка си. — Тя бързо пренасочи вниманието си към телефона. — О, много добре. Да, чудесно. Ще го потърся там.
Затвори телефона и се засмя:
— Чиновникът му изпратил електронно писмо. Питър бил в мрежата и потвърдил, че си е загубил ключовете. Приел да се срещне с услужливата бабка в „Ям-ям“.
— Какво пък е това?
— Нямам ни най-малка представа, но както ми го казаха, предполагам, че ако бях бабка, живееща близо до колежа, щях да знам. — Карлота вече бе отворила адресния указател на града. — А, ето, закусвалня близо до колежа. Това е. Хайде да тръгваме за срещата.
— Чакай. Не можем да отидем така.
— Защо?
— Трябва да вземем някакви ключове.
Сестра Карлота го изгледа озадачено:
— Това за ключовете беше само за оправдание, Бийн.
— Чиновникът в канцеларията знае, че ще се срещнеш с Питър Уигин, за да му върнеш ключовете. Какво ще стане, ако случайно мине през „Ям-ям“, за да обядва? И види, че се срещаме с Питър Уигин и не му даваме никакви ключове?
— Нямаме време
— Добре, имам по-добра идея. Направи се на притеснена и му кажи, че в бързината си забравила ключовете. Затова трябва да те изпрати до дома ти, за да си ги вземе.
— Имаш талант за тия работи, Бийн.
— Лъжата ми е втора природа.
Движението беше спокойно, автобусът дойде навреме и пътуваше бързо. Скоро стигнаха до колежа. Бийн по-лесно се ориентираше по карта, затова той водеше.
Закусвалнята приличаше на западнало ресторантче от миналото. Всъщност беше западнало и зле поддържано; собствениците се опитваха да го представят за хубаво заведение, но отвсякъде си личеше, че е долнопробно. Каква ирония, замисли се Бийн. Спомни си какво бе казал баща му за едно ресторантче близо до дома им в Крит: „О, вий прекрачили тоз праг, желание за хапване всяко тука оставете.“
Храната не се различаваше от менюто във всяко заведение за обществено хранене на света — повече се наблягаше на мазнините и захарта, отколкото на аромата и хранителната стойност. Бийн не беше придирчив. Обичаше някои неща повече от други и знаеше каква е разликата между добрата и масовата кухня, но след улиците на Ротердам и космическите буламачи, всичко, което му даваше някаква енергия, го устройваше. Сега обаче допусна грешката да си вземе сладолед. Просто идваше от Араракуара, където плодовите сладоледи бяха превъзходни, но тези тук бяха твърде мазни и с твърде изкуствен аромат.
— Mmm, deliciosa1 — измърмори.
— Fecha a boquinha, menino — отвърна Карлота. — Е nao fala portugues aqui2.
— He исках да критикувам сладоледа на разбираем за тях език.
— Споменът за мизерията не те ли прави по-малко придирчив?
— Трябва ли за всичко да философстваме?
— Дисертацията ми беше за Тома Аквински и Тилих. Всеки въпрос е философски.
— В такъв случай отговорите са неразбираеми.
— А още не си завършил училище.
До тях седна висок младеж.
— Извинете ме за закъснението. Носите ли ми ключовете?
— Толкова е глупаво — измърмори сестра Карлота. — Когато стигнахме, установих, че съм ги забравила вкъщи. Хайде да те почерпя сладолед. След това можеш да дойдеш до нас да ти ги дам.
Бийн внимателно разгледа Питър в профил. Приликата с Ендър бе голяма, но не толкова, че да ги сбъркаш.
Значи това бе хлапето, което сложи край на Войната на Лигата. Хлапето, което искаше да стане хегемон. Хубав, но не красив като актьор — хората щяха да го харесват, но и да му се доверяват. Бийн бе гледал филми за Хитлер и Сталин. Разликата беше осезаема: на Сталин никога не му се е налагало да печели избори; на Хитлер — напротив. Въпреки смешните мустачки той създаваше впечатление, че може да надникне в мислите ти, че каквото и да говори, накъдето и да гледа, говори на теб, гледа теб и е загрижен за проблемите ти. На Сталин обаче му личеше, че е лъжец. Питър определено беше от по-изтънчената категория. Като Хитлер.
Сравнението може би не беше справедливо, но всеки, който се стремеше към власт му навяваше такива мисли. Най-много го тревожеше това, че сестра Карлота се хвана на въдицата. Наистина, отначало се държеше резервирано, но когато той я погледна, тя малко поомекна, стана по-благосклонна. Не чак толкова, че да започне да се държи глупаво, но го зяпаше по-съсредоточено, което не се хареса на Бийн. Питър имаше дарба да съблазнява. Беше опасен.
1
Ммм, превъзходно. — Б.пр.
2
Затваряй си устата, момче. И не говори португалски тук. — Б.пр.