Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
— Сестро Карлота, сега щяхме да имаме много по-малко ядове, ако го бях убил.
— Проявил си милосърдие. Подал си другата буза. Дал си му възможност да се поправи.
— Дадох възможност да го тикнат в лудница.
— Толкова ли си убеден, че нямаш никакви добродетели?
— Да. Предпочитам истината пред заблудата.
— Ето. Още една добродетел.
Бийн не се сдържа и се засмя:
— Радвам се, че толкова ме харесваш.
— Боиш ли се да се срещнеш с него?
— С кого?
— С брата на Ендър.
— Не се боя.
— Какво чувстваш тогава?
— Съмнение.
— В електронното си писмо показва смирение — отбеляза сестра Карлота. — Не е сигурен, че е разтълкувал правилно нещата.
— Ох, голяма смехория. Смиреният хегемон.
— Още не е станал хегемон.
— Благодарение на него деветима от джийша на Ендър са освободени. Само от една статия. Това се казва влияние. Той е амбициозен. Сега пък ми казваш, че бил смирен. Това ми идва малко множко.
— Подигравай се колкото си искаш. Хайде да потърсим такси.
Нямаха нищо за уреждане в последния момент. Бяха платили в брой за всичко, не дължаха нищо. Можеха да си тръгват.
Теглеха пари от една сметка, която Граф им беше открил. Нищо не подсказваше, че влогът принадлежи на Юлиан Делфики. В него бяха внесени парите от военната му заплата заедно с премиите му за активна служба и пенсия. За всички от Ендъровия джийш Международният флот бе основал тръстови фондове, които те не можеха да използват, докато не навършат пълнолетие. Спестяванията от заплатата и премиите бяха само да се издържат, докато пораснат. Граф го беше уверил, че няма да остане безпаричен, докато се крие.
Парите на сестра Карлота идваха от Ватикана. Само един човек там знаеше какво прави тя. И за нея бяха осигурени достатъчно средства. Никой от двамата нямаше желание да се възползва от положението. Харчеха малко: сестра Карлота — защото по принцип живееше скромно, Бийн — защото знаеше, че ако живее нашироко, хората ще го запомнят по-лесно. Винаги се стремеше да изглежда като дете, което се грижи за баба си, не като малък герой, който харчи заработеното през военната си служба.
Паспортите им също бяха уредени. Граф се бе погрижил и за това. Заради външния им вид — и двамата бяха средиземноморски тип — регистрацията им беше от Каталуня. Карлота добре познаваше Барселона, а каталонският бе родният й език. Беше го позабравила, но нямаше значение, малко хора го говореха. Освен това колко каталунци щяха да срещнат по време на пътуването си? Кой щеше да се занимава да ги проверява? Ако някой започнеше да любопитства твърде много, просто щяха да се преместят в друг град, в друга страна.
Пристигнаха в Маями, после в Атланта, накрая — Грийнсбъро. Бяха изтощени и преспаха в хотела на летището. На другия ден се включиха в мрежата и си отпечатаха карта на градската автобусна мрежа. Системата бе добре уредена, с модерни електрически автобуси, но на Бийн му се стори малко странна.
— Защо оттук не минават автобуси? — попита той.
— Това е кварталът на богатите.
— Всичките на едно място ли ги карат да живеят?
— Така се чувстват по-сигурни, а и като живеят заедно, има по-голям шанс децата им да се оженят за други наследници на богати фамилии.
— Добре, но защо не искат да имат автобуси?
— Всеки си има кола. Могат да си го позволят. Така имат по-голяма свобода да разполагат с времето си. И имат възможност да показват на всеки колко са богати.
— Пак ми се струва глупаво. Гледай колко далеч минават автобусите.
— Богаташите не искат по улиците им да минават автобуси.
— Какво им пречи?
Сестра Карлота се засмя:
— Бийн, военните не вършат ли също куп глупости?
— Да, но в крайна сметка онзи, който печели битката, решава.
— Е, тези богаташи са спечелили икономическата война. Или дядовците им. Затова сега те налагат волята си.
— Понякога си мисля, че не съм видял нищо от живота.
— Прекарал си половината си живот в тръба в космоса, а преди това скиташе по улиците на Ротердам.
— Живял съм в Гърция с родителите си и в Араракуара. Трябваше да се досетя.
— В Гърция и Бразилия е друго. Тук сме в Щатите.
— Значи в Америка управляват големите пари, а в другите страни — не, така ли?
— Не, Бийн. Парите управляват почти навсякъде. Различните народи обаче имат различни начини да ги показват. В Араракуара например трамвайните линии минават през богатите квартали. Защо ли? За да могат слугите да ходят на работа. В Америка повече се страхуват от престъпници, затова се грижат в богаташките квартали да може да се стигне само с кола или пеша.
— Понякога съжалявам за Военното училище.