Възгледите на един клоун

Поглед нагоре: и в детската стая е съвсем тъмно. Съседските къщи са отделени помежду си с двойни пътеки за влизане и широки лехи. Болезнено припламват отблясъците на телевизорите. Там завръщането на съпруга или бащата се приема като нещо неприятно, дори и завръщането на блудния син би се сторило неприятно, не биха заклали теле, нито дори пиле биха изпекли — биха го изпратили набързо до хладилника за някой остатък от лебервурст.

В съботните следобеди се побратимяваха, когато през оградите прехвърчаха перцата от федербала, прибягваха малки котенца или кученца, перцата от федербала се връщаха обратно, малките котенца — „О, колко са сладки“ — или малките кученца — „О, колко са сладки“ ги връщаха обратно през портите или през пролуките на оградите. Раздразнението в говора е сподавено, никакви лични намеци, само понякога от равния спокоен глас се подава лекичко някоя остра игличка, която прорязва спокойното небе на добрите съседски отношения. И то все поради дребнави поводи, не заради нещо значително: счупва се със звън някоя чинийка, някаква топка прекършва цвете, детска ръчичка хвърля шепа чакъл право върху лака на някой автомобил, градински маркуч изпръсква чисто изпрано, чисто изгладено бельо — и ето че гласовете изведнъж стават резки, макар че никога не стават резки за лъжа, прелюбодеяние, аборт. „Ах, ушите ти са прекалено чувствителни, вземи някакво успокоително.“

Не взимай нищо, Мари.

Отваря пътната врата — тихо и приятно топло. Горе спи малката Мари. Толкова бързо става това: сватба в Бон, меден месец в Рим, бременност, раждане — кафяви къдрици върху снежно бяла детска възглавничка. Спомняш ли си как той ни показа къщата и бодро заяви: тук има място за дванайсет деца и как сега те разглежда по време на закуска с мълчалив въпрос на устните: „Е?“ А простодушните люде, неговите църковни и партийни другари още след третата чашка коняк се провикват: