Възгледите на един клоун

— При тези обстоятелства минералната вода ми се струва най-сигурната напитка.

Взех две чаши от бюфета и отворих минералната вода. Поне това изглежда направих както трябва. Той кимна одобрително, докато ме наблюдаваше.

— Смущава ли те — казах аз, — ако остана по хавлия?

— Да — отвърна той, — смущава ме. Моля те, облечи се както трябва. Външният ти вид и твоята… твоята миризма на кафе придават на цялата ситуация комичност, която не й подхожда. Трябва сериозно да говоря с теб. И освен другото — извинявай, че говоря така открито — както сигурно знаеш, мразя всякаква проява на немарливост.

— Това не е немарливост — защитих се аз, — само една проява на отпускане.

— Не знам — каза той, — колко пъти в живота си действително си ме слушал, сега вече не си задължен да бъдеш послушен. Моля те само за една услуга.

Смаях се. Преди баща ми беше по-скоро стеснителен, почти мълчалив. В телевизията се бе научил да дискутира и да се аргументира, с един „неопровержим чар“. Бях прекалено уморен, за да се измъквам от този чар.

Отидох в банята, събух си накиснатите в кафе чорапи, подсуших си краката, облякох риза, панталон, сако, отидох бос в кухнята, изсипах си стопления боб в една чиния и просто изсипах върху него рохките яйца, изгребах с една лъжичка остатъците от черупките, взех една филия хляб, една лъжица и отидох в хола. Баща ми погледна чинията с физиономия, изразяваща много добре дозирана смес от удивление и отвращение.

— Извинявай — казах аз, — не съм ял нищо от девет часа сутринта и мисля, че няма да ти е много приятно, ако припадна в краката ти.

Той успя да се усмихне мъчително, поклати глава, въздъхна и каза:

— Е, добре… Но знаеш ли, да се консумират само белтъчини, просто не е здравословно.

— След това ще изям и една ябълка — отвърнах му. Разбърках боба с яйцата, отхапах от хляба и взех една лъжица от кашата, която ми беше много вкусна.

— Трябваше да сложиш отгоре поне малко доматено пюре.

— Нямам в къщи — отвърнах.

Хранех се много бързо и шумовете, които издавах при яденето, изглежда не се харесваха на баща ми. Той потисна отвращението си, но не много убедително, и накрая аз станах, отидох в кухнята, пред хладилника изядох прав яденето си и се наблюдавах как ям в огледалото над него. През последните седмици не бях правил дори и най-важните от моите упражнения: тренирането на мускулите на лицето. Един клоун, при който главният ефект се добива чрез неподвижността на лицето, трябва да поддържа тъкмо лицето си изключително подвижно. По-рано, винаги преди да започна тренировката си, изплезвах език, за да стана колкото може по-близък със самия себе си, преди да захвана отново да се отдалечавам от себе си. По-късно изоставих това и започнах да се вглеждам всеки ден в отражението на лицето си, без да прилагам каквито и да било трикове. Гледах лицето си всеки ден по половин час, докато накрая се откъсвах от моето собствено аз: тъй като нямам склонност да се любувам на себе си, често ми се струваше, че вече съм близко до полудяването. Чисто и просто забравях, че лицето, което виждам в огледалото, е мое, и когато завършвах тренировката, обръщах огледалото към стената, а ако по-късно през деня случайно минех покрай някое огледало, се уплашвах: в банята, в тоалетната стоеше някакъв чужд човек, за когото не можех да разбера сериозен ли е или комичен, някакъв дългонос, блед призрак — и тогава се втурвах, колкото мога по-бързо при Мари, за да се огледам в нейното лице. Откакто тя си отиде, не мога вече да тренирам лицето си: изпитвам страх, че ще полудея. Винаги, когато свършвах упражненията си, се приближавах съвсем близо до Мари, толкова близо, че да се зърна в нейните зеници: виждах се съвсем мъничък, малко разкривен, но се познавах: това бях аз и същевременно онзи, от когото се плашех в огледалото. Как можех да обясня на Цонерер, че без Мари не бях в състояние да се упражнявам пред огледалото? Да се гледам сам, докато се храня — беше тъжно, но не ме плашеше. Можех да съсредоточа погледа си върху лъжицата, можех да разглеждам бобените зърна, следите от белтъка и жълтъка, размазани по чинията, филийката хляб, която есе повече и повече намаляваше. Огледалото потвърждаваше само нещо толкова вълнуващо реално, каквото е празната чиния, парченцето хляб, което все повече намаляваше, леко изцапаните уста, които избърсвах с ръкава си. Аз не тренирах. Нямаше никой, който после можеше да ме измъкне обратно от огледалото. Бавно се върнах пак в хола.