Възгледите на един клоун

Той замълча.

— Искате да кажете с пари? — попитах го.

— И това — отговори ми той, — но аз исках да кажа професионално.

— Може би ще се върна на това — казах аз, — и на двете, и на парите, и на професионалното. Къде е тя?

Чувах го как диша, и в тишината за първи път долових миризма: на лек одеколон за след бръснене, малко червено вино, на пура, но слабо.

— Заминаха за Рим — каза тогава.

— На меден месец ли? — попитах с прегракнал глас.

— Така го наричат — отвърна той.

— За да е пълно блудството — заявих накрая. Затворих телефона без да му кажа „благодаря“ или „довиждане“. Погледнах черните точици, които бе направило огънчето от цигарата ми върху килима, но бях прекалено уморен да стъпя върху него, за да го угася напълно. Беше ми студено и коляното ме болеше. Много дълго бях лежал във ваната.

С мен Мари не пожела да замине за Рим. Беше се изчервила, когато й го предложих и каза: „Италия да, но Рим не“, и когато я попитах защо не, тя попита: „Наистина ли не знаеш?“ „Не“ отговорих аз, но тя не ми каза. С удоволствие бих отишъл с нея в Рим, за да видя папата. Мисля, че с часове бих чакал на площад „Свети Петър“, бих ръкопляскал и викал „Евива“, ако се покажеше на прозореца. Когато обясних това на Мари, тя едва не се ядоса. Каза, че го намирала „някакси перверзно“, че един агностик като мен приветства светия отец. Наистина ревнуваше. Често съм забелязвал това при католиците: те пазят своите съкровища — тайнствата, папата — като скъперници. Освен това са най-самомнителните хора, които познавам. Те все си въобразяват нещо: за силата на тяхната църква, за нейните слабости, и от всеки, когото смятат за поне малко интелигентен, очакват да приеме тяхното вероизповедание. Може би Мари затова не дойде с мен в Рим, защото там щеше особено много да се срамува заради своето греховно съжителство с мен. В някои неща тя бе наивна, а и не бе особено интелигентна. Беше подло от нейна страна сега да замине там с Цюпфнер. Сигурно щяха да получат аудиенция и бедният папа, който щеше да се обръща я към нея с „дъще моя“, я към Цюпфнер с „добър мой синко“, нямаше да има и представа, че пред него коленичи развратна и прелюбодействаща двойка. Може и да е заминала с Цюпфнер за Рим, защото там нищо няма да й напомня за мен. Ние бяхме ходили в Неапол, Венеция и Флоренция, в Париж и Лондон и в много германски градове. В Рим можеше да бъде сигурна, че няма да има спомени и със сигурност там щеше да има достатъчно „католически въздух“. Реших още веднъж да се обадя на Зомервилд и да му кажа, че намирам много подло от негова страна да ми се подиграва, че съм моногамен. Но почти всички образовани католици проявяват тази мръсна черта — или се крият зад крепостните стени на догмите и размахват около себе си издялани от догми принципи, или, ако човек ги изправи лице срещу лице с техните „непоколебими истини“, се усмихват и се позовават на „човешката природа“. В краен случай се усмихват подигравателно, като че ли току-що са били при папата и той им е дал частичка непогрешимост. Така или иначе, когато някой започне да приема сериозно техните хладнокръвно провъзгласявани истини, той се оказва или „протестант“, или човек, напълно лишен от чувство за хумор. Ако някой започне да говори с тях сериозно за брака, те изваждат насреща своя Хенрих Осми. С тоя топ стрелят вече от триста години насам и с това искат да покажат колко строга е тяхната религия. А когато искат да покажат колко великодушна е тя, колко огромно е нейното сърце, започват да разказват анекдотите за Безевиц, вицове за епископи, но правят това само в кръга на „посветените“, в който — сега вече няма никакво значение, дали са левичари или десничари — те включват „просветените“ и интелигентните. Когато на времето предложих на Зомервилд да разкаже някога и от амвона прелатската история за Безевиц, той побесня. От амвона те стрелят — когато става въпрос за мъже и жени — само със своя най-голям топ — Хенрих Осми. Едно кралство за един брак! Правото! Законът! Догмата!