Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— Това е недоразумение — казах тогава, — не ми трябва консултацията на Дромерт.
— Но нали каза: сърцето.
— Може би трябваше да кажа душата, чувствата, вътре в мен — просто „сърцето“ ми се стори най-подходящо.
— А-а, така ли — каза той сухо, — тази история. Сигурно Зомервилд му е разказал „историята“ при игра на скат в мъжкия клуб, докато са яли заешко рагу, пили са бира и са раздавали картите.
Той стана, започна да ходи напред-назад, след това застана зад креслото, подпря се на облегалката и погледна надолу към мен.
— Сигурно звучи глупаво — каза после, — ако започна да ти говоря големи приказки, но знаеш ли какво ти липсва? Липсва ти това, което прави мъжа мъж: да можеш да се примиряваш.
— Това днес вече го чух веднъж — отговорих.
— Тогава го чуй за трети път: примири се.
— Остави — казах уморено.
— Знаеш ли какво ми беше, когато Лео дойде при мен и каза, че ще става католик. Беше ми толкова болезнено, както смъртта на Хенриета — нямаше толкова да ме заболи, ако ми бе казал, че ще става комунист. Под това все пак мога да си представя нещо, когато един млад човек си мечтае неправилно за социална справедливост и така нататък. Но това… Той се вкопчи в облегалката на креслото и заклати усилено глава. — Това не. Не.
Изглежда за него това бе сериозно. Беше съвсем пребледнял и изглеждаше много по-възрастен, отколкото беше.
— Седни, татко — казах аз, — изпий сега един коняк.
Той седна, кимна с глава към бутилката с коняк, взех от бюфета една чаша, налях му, той взе коняка и го изпи без да ми благодари или да ми каже наздраве.
— Ти сигурно не разбираш това — каза тогава.
— Не — отговорих аз.
— Безпокоя се за всеки млад човек, който вярва в тези неща — каза той, — затова толкова страшно ме засегна, но и с това се примирих — примирих. Какво ме гледаш така?
— Трябва да те помоля да ми простиш нещо — казах му. — Когато те видях по телевизията, си помислих, че си великолепен актьор. Дори и малко клоун.
Той ме погледна недоверчиво, почти обидено, и аз добавих бързо:
— Не, наистина, тате, беше прекрасен.
Зарадвах се, че успях пак да му кажа тате.
— Те просто ме принудиха да приема тази роля — каза тогава той.
— Но тя ти отива — казах аз, — и каквото играеш в нея, го играеш добре.
— Аз нищо не играя — наблегна той сериозно, — абсолютно нищо, няма нужда нищо да играя.
— Лошо — казах аз, — за твоите противници.
— Аз нямам противници — възмути се той.
— Още по-лошо за твоите противници — продължих аз.
Той отново ме погледна недоверчиво, после се усмихна и каза:
— Но аз наистина не ги чувствам като противници.
— Много по-лошо; отколкото си мислех — казах. — Тези, с които постоянно говориш за пари, въобще ли не знаят, че винаги премълчавате най-важното — или сте се договорили преди да ви покажат на екрана?
Той си наля коняк и ме погледна въпросително:
— Исках да говоря с теб за бъдещето ти.
— Момент — казах аз, — мен ме интересува просто как се прави това. Вие говорите винаги за проценти, десет, двайсет, пет, петдесет процента — но никога не казвате колко процента от какво?
Той изглеждаше почти глупаво, когато вдигна чашата с коняк, отпи и ме погледна.
— Искам да кажа — продължих, — че не съм учил много аритметика, но знам, че сто процента от половин пфениг, е половин пфениг, докато пет процента от един милиард са петдесет милиона… разбираш ли?
— Боже господи — каза баща ми тогава, — толкова много време ли имаш да гледаш телевизия?
— Да — отвърнах, — след тази история, както я наричаш ти, гледам много телевизия — това прекрасно ме изпразва. Прави ме съвсем празен, и когато човек вижда баща си веднъж на три години, се радва като го види на телевизионния екран. Някъде в някоя кръчма, на бира, на полутъмно. Понякога наистина се гордея с теб, колко умело успяваш да предотвратиш някой да те пита за размера на процента.
— Грешиш — каза хладно. — Аз нищо не предотвратявам.
— А не е ли скучно да нямаш противници?
Той стана и ме погледна сърдито. Аз също станах. И двамата застанахме зад креслата си и сложихме ръце на облегалките. Засмях се и казах:
— Като клоун естествено се интересувам от модерните форми на пантомимата. Веднъж, когато седях сам в задното помещение на една кръчма, изключих звука. Прекрасно. Проникването на изкуството за самото изкуство в политиката за доходите, в икономиката. Жалко, че не си виждал моя номер „Заседание на управителния съвет“.
— Искам да ти кажа нещо — започна той. — Говорих с Генехолм за теб. Помолих го да види някои от твоите изпълнения и да ми направи една… един вид преценка.