Възгледите на един клоун

— Много бързо — каза баща ми. — Много бързо ядеш. Седни най-после. Нищо ли няма да пийнеш?

— Не — отвърнах, — исках да си направя кафе, но нищо не стана.

— Да ти направя ли аз? — попита той.

— А ти можеш ли? — попитах.

— Хвалят ме, че правя много добро кафе — отговори той.

— Ах, остави — рекох, — ще пийна малко минерална вода, не е толкова важно.

— Но аз ще ти го направя с удоволствие — каза той.

— Не — настоях, — благодаря. В кухнята е пълен хаос. Има огромна локва кафе, отворени консервени кутии, черупки от яйца по пода.

— Е, добре — съгласи се баща ми, — както искаш.

Изглеждаше неимоверно засегнат. Наля ми минерална вода, поднесе ми табакерата си, аз взех една цигара, той ми поднесе огънче и ние запушихме. Беше ми жал за него. Сигурно с чинията с боб съвсем го бях извадил от равновесие. Сигурно бе очаквал да намери при мен това, което си представяше под бохемско: изискано безредие и всевъзможни модерни неща по тавана и стените. Но по някаква случайност това жилище е подредено безвкусно, почти еснафски, и аз забелязах, че това го потискаше. На времето купихме цялата мебелировка по един каталог, картините по стените бяха все репродукции, само две от тях бяха модернистични, а единствено хубави бяха два акварела от Моника Силвс, които бяха окачени над скрина: Рейнски пейзаж III и Рейнски пейзаж IV — тъмносиви тонове с едва забележими бели следи. Няколкото красиви неща, които имаме — столове, вази, а в ъгъла масичка за сервиране на чай — бе купила Мари. Баща ми е човек, който се нуждае от известна атмосфера, а атмосферата в нашето жилище го правеше нервен и мълчалив.