Възгледите на един клоун
- Автор: Бьол Хайнрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възгледите на един клоун». Краткое содержание книги:
— И от кого са цветята? — попитах аз.
— От Цюпфнер — отговори тя.
— По дяволите — ядосах се, — какво означава това?
Спомних си как се държаха за ръчичка. Мари се изчерви и каза:
— Защо той да не ми изпраща цветя?
— Въпросът трябва да се формулира по друг начин — казах аз, — защо той трябва да ти изпраща цветя?
— Познаваме се отдавна — каза тя, — и може би той ме уважава.
— Добре — казах, — нека те уважава, но толкова скъпи цветя, това вече е нахално. Струва ми се безвкусно.
Тя се обиди и излезе.
Когато млекарчето позвъни, ние седяхме в хола, Мари излезе, отвори му и му даде пари. В хола бяхме посрещали гости само веднъж: Лео, преди да си промени вероизповеданието, но той не звъня, качи се горе с Мари.
Звънът звучеше някак странно, едновременно плахо и все пак упорито. Страшно се изплаших, че може да е Моника, може би дори да я беше изпратил Зомервилд под някакъв предлог. Веднага ме обзе отново комплексът на нибелунгите. Изтичах в антрето с мокрите си пантофи, не намерих бутона, който трябваше да натисна. Докато го търсех, се сетих, че Моника имаше ключ от апартамента. Най-сетне намерих бутона, натиснах го и чух долу шум, сякаш пчела се удря в някакъв прозорец. Излязох на стълбището и застанах до асансьора. Червената лампичка „заето“ светна, светна числото едно, две, нервно наблюдавах номерата на етажите, когато изведнъж забелязах, че до мен стои някой. Стреснах се, обърнах се: хубава жена, светлоруса, не прекалено слаба, с много мили светлосиви очи. Шапката й беше според моя вкус прекалено червена. Усмихнах се, и тя се усмихна и каза:
— Вие сигурно сте господин Шнир, аз се казвам Гребсел, вашата съседка съм. Радвам се най-после да ви видя.
— И аз се радвам — отвърнах и наистина се радвах.
Въпреки червената шапка госпожа Гребсел бе наслада за очите. Под мишницата й видях вестник „Гласът на Бон“, тя проследи погледа ми, изчерви се и каза:
— Не обръщайте внимание на това.
— Ще му кажа аз на този — рекох, — само ако знаехте какъв жалък лицемер е, а и ме измами с цяла бутилка ракия.
Тя се засмя.
— Мъжът ми и аз бихме се радвали — каза тя, — ако се сближим със съседите си. За дълго ли ще останете?
— Да — отвърнах, — ще ви позвъня някой път, ако позволите — и при вас ли всичко е в ръждивочервен цвят?
— Естествено — потвърди тя, — ръждивият цвят е отличителният белег на петия етаж.
Асансьорът се задържа по-дълго на третия етаж, сега светна числото четири, после пет, аз отворих вратата и от изумление отстъпих крачка назад. От асансьора излезе баща ми, задържа вратата отворена да се качи госпожа Гребсел и се обърна към мен.
— Боже господи — казах, — татко.
Никога досега не му бях казвал „татко“, винаги само тате. Той каза:
— Ханс — и се опита несръчно да ме прегърне. Влязох пред него в жилището, взех му палтото и шапката, отворих вратата на дневната и му посочих кушетката. Той седна бавно.
И двамата бяхме много смутени. Изглежда смущението е единствената възможност за разбиране между родители и деца. Вероятно обръщението ми „татко“ е прозвучало много патетично и това увеличи смущението, което и без това бе неизбежно. Баща ми седна в едно от ръждивочервените кресла и ме погледна, като поклащаше глава: с мокрите пантофи, мокрите чорапи, в прекалено дългата хавлия, която на всичкото отгоре бе и ненужно огнено червена. Баща ми не е висок, нежен е и по един умел начин небрежно елегантен, така че хората от телевизията се втурват веднага към него, когато трябва да се дискутират някои стопански проблеми. Той излъчва доброта, разум и като телевизионна звезда е вече по-известен, отколкото можеше да стане като каменовъглен магнат от рода Шнир. Той мрази всякакъв вид бруталност. Като го види така човек, може да предположи, че пуши пури, не дебели, а леки, тънки пури, а това, че един почти седемдесетгодишен капиталист пуши цигари, го правеше изненадващо очарователен и прогресивен. Разбирам, че го изпращат на всички дискусии, на които става дума за пари. По външния му вид личи, че не само излъчва доброта, но е и благ. Поднесох му цигарите, дадох му огънче и когато се наведох към него, той каза:
— Не знам много за клоуните, но все нещичко зная. Обаче, че се къпят в кафе, е ново за мен.
Той може да бъде много остроумен.
— Не се къпя в кафе, татко — казах му, — исках само да си налея кафе, но не успях.
Поне сега можех да му кажа тате, но вече бе късно.