Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Гъркът, изглежда, беше забелязал това, защото по лицето му се изписа голяма уплаха. Махди хвърли бегъл поглед към децата, неговата неизменна усмивка озари пълното му лице, след това той се обърна най-напред към Идрис и Гебхър.
— Пристигате от далечния север — каза той. Идрис удари чело о земята.
— Истина е, о, Махди! Произхождаме от рода Дангали, затова изоставихме нашите домове във Фаюм, за да коленичим пред благословените ти нозе.
— Видях ви в пустинята. Пътят е страшен, ала аз изпратих ангел, който ви закриляше и пазеше от смърт от ръката на неверните. Вие не го виждахте, но той бдеше над вас.
— Благодаря ти, избавителю.
— И доведохте на Смаин тези деца, за да ги размени срещу своите, които турците са задържали заедно с Фатма в Порт Саид.
— На тебе искаме да служим.
— Който служи на мен, служи на собственото си избавление, затова сте си отворили път към рая. Фатма е моя роднина… Но да ви кажа истината, когато покоря цял Египет, тогава моята роднина и нейната челяд и без това ще получат свободата си.
— Тогава прави с тези деца каквото пожелаеш, благословени! …
Махди спусна клепачи, след това отвори очи, усмихна се добродушно и кимна към Стас:
— Приближи се, момче.
Стас пристъпи енергично, с войнишка стъпка, няколко крачки, поклони се втори път, след това се изпъна като струна и гледайки Махди право в очите, зачака.
— Радвате ли се, че дойдохте при мен? — попита Махди.
— Не, пророко. Ние бяхме отвлечени от бащите ни против нашата воля.
Този прост отговор направи известно впечатление и на свикналия с ласкателства владетел, и на присъствуващите. Гъркът захапа мустаците си и започна да чупи пръсти, но Махди не престана да се усмихва.
— Ала сега пък сте при извора на истината — каза той. — Искаш ли да пиеш от този извор?
Настъпи моментно мълчание и смятайки, че момчето не е разбрало въпроса му, Махди го повтори по-ясно:
— Искаш ли да приемеш моето учение?
Тогава Стас едва забележимо се прекръсти с ръката, която държеше на гърдите си, сякаш трябваше да скочи от потъващ във водните дълбини кораб.
— Пророко — каза той, — не познавам твоето учение и ако го приема, бих го направил от страх, като страхлив и подъл човек. А нима желаеш твоята вяра да изповядват страхливи и подли хора?
Като казваше това, той непрекъснато гледаше Махди в очите. Настъпи такава дълбока тишина, че се чуваше бръмченето на мухите. Ала в същото време стана нещо необикновено. Ето че Махди се смути и за момент не знаеше какво да отговори. Усмивката изчезна от лицето му, на което се появи напрежение и неприязън. Като протегна ръце, той взе кратунката, пълна с вода и мед, и започна да пие, очевидно само за да спечели време и прикрие объркването си.
А смелото момче, достоен потомък на защитниците на християнството, верен наследник на победителите край Хочим и Виена1, стоеше с вдигната глава и чакаше присъдата си. Върху бузите му, опалени от пустинния вятър, цъфна ярка руменина, очите му светнаха, а тялото му потреперваше от възбуда. „Ето — мислеше си Стас, — всички други приеха неговото учение, а аз не се отрекох от вярата и душата си.“ И страхът от това, което можеше и щеше да настъпи, заглъхна в този миг в сърцето му и на негово място избликна радост и гордост.
Тогава Махди остави кратунката и попита:
— Значи, отхвърляш моята наука?
— Аз съм християнин като баща си …
— Който си запушва ушите пред божия глас — каза бавно, с променен глас Махди, — е само дърво за огън.
И тогава известният със строгостта и жестокостта си халиф Абдулахи светна като звяр с белите си зъби и се обади:
— Дръзки са думите на това момче, затова — накажи го, господарю, или позволи аз да го накажа.
„Свърши се!“ — помисли си Стас.
Ала Магди винаги мечтаеше славата на милосърдието му да се разнася не само сред дервишите, но и по цял свят, та си помисли, че твърде суровата присъда, особено върху малкото още момче, можеше да навреди на славата му.
Известно време той прехвърляше топчетата на броеницата между пръстите си и мислеше, след това каза:
— Не. Тези деца са отвлечени за Смаин, и макар че аз няма да правя никакви пазарлъци с неверните, трябва да ги изпратите на Смаин. Такава е моята воля.
— Тя ще бъде изпълнена — отвърна халифът.
Но Махди му посочи Идрис, Гебхър и бедуините:
— Награди тези хора от мен, о, Абдулахи, защото са изминали дълъг и опасен път, за да служат на бога и на мен.
1 Авторът припомня за смелите бостъпки на полските рицари срещу нашествията на турците. — Б. пр.