Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)
- Автор: Сенкевич Генрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стас и Нели (Из африканските пустини и лесове)». Краткое содержание книги:
Той разбра, че двамата с Нели са попаднали в бездна без изход, и тези размишления, заедно с ужасите, които видя по улиците на Омдурман, го съкрушиха напълно. За момент присъщата му енергия беше изместена от пасивно подчинение на съдбата и от страх пред бъдещето. Почти безсмислено разглеждаше сега пазара и сергиите, където Идрис се пазареше за храна. Продавачите — предимно судански жени и негърки, продаваха джуби, т. е. бели кафтани от платно с попришити по тях разноцветни парчета, акациева гума1, издълбани кратуни, гердани от стъклени мъниста, сяра и най-различни рогозки. Сергиите с хранителни продукти бяха малко и около тях се трупаха тълпи. Махдистите купуваха на завишени цени предимно парчета сушено месо от домашни животни, а така също от биволи, антилопи и жирафи. Фурми, смокини, маниока2 и дура липсваха съвсем. Само тук-таме се продаваше вода с мед от диви пчели и зърна . дохну, накиснати в отвара от тамариндови3плодове. Идрис изпадна в отчаяние, защото се оказа, че според пазарните цени скоро ще похарчи всичките пари, получени за храна от Фатма, а след това сигурно ще бъде принуден да проси. Сега надеждата му беше само в Смаин и интересното бе, че Стас в момента също разчиташе единствено на помощта на Смаин.
След около час НурелТадхил се върна от халиф Абду-лахи. Изглежда, там му се беше случило нещо-неприятно, защото се върна в лошо настроение. Ето защо, когато Идрис попита не е ли разбрал нещо за Смаин, той му отвърна заядливо:
— Глупако, нима мислиш, че халифът и аз нямаме друга работа, освен да ти търсим Смаин?
——
1 Акациева гума — лепкаво вещество от екваториална акация. — Б. пр.
2 Маниока — растение, чиито грудки съдържат скорбялно вещество. — Б. пр.
3 Тамаринд — тропическо вечно зелено дърво. — Б. пр.
— Тогава какво ще правиш с мен?
— Прави каквото си щеш. Пренощува в моя дом, дадох ти няколко добри съвета, а сега повече нищо не искам да зная за тебе.
— Добре, но къде да се дяна нощес?
— Все ми е едно.
Като каза това, той си взе войниците и замина. Идрис едва успя да измоли от него да върне на пазара камилите и останалата част от кервана заедно с арабите, които се бяха присъединили към него между Асуан и ВадиХалфа. Тези хора пристигнаха едва към обед и се оказа, че никой не знае какво трябва да предприемат. Двамата бедуини започнаха да се карат с Идрис и Гебхър, като твърдяха, че те са им обещавали съвсем друго посрещане и че са ги излъгали. След дълги спорове и разисквания най-после решиха да направят в края на града колиби от клони и слама дохну, за да си осигурят подслон за през нощта, а всичко останало да предоставят на съдбата и да чакат.
След като направиха колибите — нещо, което не отнема много време на суданците и негрите, — всички освен Хамис, който остана да приготви вечеря, отидоха на сборното място за молитва. Не им беше трудно да го намерят, защото към него се устремяваха тълпи от цял Омдурман. Мегданът беше широк, заграден с плет от тръни, а на места със зид от кирпичи, които бяха започнали да градят наскоро. На средата се издигаше дървен подиум. Пророкът стъпваше върху него, когато искаше да поучава народа. Пред подиума, на земята, бяха постлани овчи кожи за Махди, за халифите и знатните шейхове. От двете страни бяха затъкнати флаговете на емирите, които плющяха от вятъра, трепетливи и пъстри като огромни цветя. Четирите страни на мегдана се ограждаха от гъстите редици на дервишите. Наоколо се виждаше щръкналият неизброим лес от пики, с които бяха въоръжени почти всички воини.
За Идрис и Гебхър, както и.за останалите хора от кервана, беше истинско щастие, че като свита на един от емирите, можаха да стигнат до първите редици на струпалите се тълпи. Идването на Махди оповестиха най-напред приятните и тържествени звуци на умбаите, но когато той се появи на мегдана, разнесоха се пронизителни гласове напищялки, думкане на тъпани, тракане на камъни, разтърсвани в празни кратунки, и подсвирквания с предни слонски зъби. Всичко това заедно създаваше невъобразим шум. Тълпите бяха обхванати от неописуем екстаз. Едни падаха на колене, други крещяха с все сила: „О, пратенико на бога! О, победителю! О, милостиви! О, благодетелю!“ Това продължи, докато Махди стъпи върху амвона. Тогава настъпи гробна тишина, той вдигна ръце, прилепи дългите си пръсти към ушите и известно време се молеше.
Децата не бяха далеч и можеха добре да го наблюдават. Той беше човек на средна възраст, необикновено пълен, сякаш подпухнал и почти черен. Стас имаше необикновено остър поглед и забеляза; че лицето му бе татуирано. На едното си ухо имаше голяма обица от слонова кост. Беше облечен с бяла джуба и с бял калпак на главата, а краката му бяха боси, защото преди да стъпи на подиума, той изу червените си чепици и ги остави до овчите кожи, върху които щеше да се моли след това. В одеждите му нямаше никакъв излишък. От време на време вятърът довяваше откъм него силен сандалов мирис1, който верните вдишваха жадно с ноздрите си, като въртяха очи от удоволствие. Стас си представяше страшния пророк, грабителя и убиеца на хиляди хора по-иначе и като гледаше сега това тлъсто лице със смирен поглед, с насълзени очи и с усмивка, сякаш сраснала се с устните му, просто не можеше да се опомни от изненада. Мислеше си, че такъв човек трябва да носи на раменете си глава на хиена или крокодил, а вместо това виждаше пред себе си валчеста кратуна, която приличаше на рисунките, Представляващи месеца при пълнолуние.