За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Скочи от леглото, без да обръща внимание на пробождането в глезена още при първата стъпка, което стана нетърпимо, когато стигна до вратата, свързваща неговата стая и тази на Абигейл. Хвана дръжката и отвори със замах.
Нещо излетя от тъмното и се хвърли върху него. Той отстъпи, но после разбра, че крехките ръце принадлежат на Абигейл. Подхвана я, но тя се свлече на пода, държейки го здраво за кръста, а лицето й се притисна към голия му корем. Парещите й сълзи мокреха кожата му, но той мислеше само за меката топлина на накъсаното й дишане, за омаята, в която го потапяше, притисната така към него. Извивката на гърдите й, подаващи се над деколтето на ленената нощница, леко докосваше краката му. Всички мускули в него се стегнаха, когато тя обърна лице към корема му и влажната й уста изпрати вълни от разтопена лава към всеки инч от тялото му.
Той се помъчи да не се поддаде на импулса да я притисне на килима и да се изгуби дълбоко във влажната й топлина. Треперещите му пръсти погалиха косата й, разпиляна по раменете.
— Абигейл? — прошепна тихо.
— Тъмното! — изстена тя. — Задушава ме. Помогни ми да избягам от тъмното.
Когато той се обърна, за да запали лампата, ръцете й се стегнаха около кръста му.
— Не ме оставяй — замоли се тя.
Поглеждайки надолу към нея, все още отчаяно вкопчена в него, Доминик се запита дали някога отново ще може да диша. Под слабата светлина, струяща от прозореца, виждаше косата, спускаща се като река по гърба й, над снежнобялата нощница. Стройните й крака привлякоха погледа му със смътните си очертания под дрехата. Поглеждайки към босите й стъпала, с ясното съзнание какво рискува, той отново погали копринения водопад на косата й.
Абигейл вдигна глава и Доминик замаян осъзна неудържимото желание, което струеше от очите й. Пръстите й се плъзгаха по тялото му в ясна подкана да сподели тази страст. Той се помъчи с всички сили да обуздае реакцията, която пробуждаше омагьосващият й допир. Да се възползва от положението, когато тя явно беше изпаднала в паника…
Обгърна с длани лицето й и устните му леко докоснаха нейните. Възбуждащият пулс на неравното й дишане се вля в него. Тих стон се изтръгна от гърлото й, когато той леко пое долната част на ухото й в зъбите си, преди върхът на езика му нежно да очертае извивките му. В него избухна пламък, който не се поддаваше на овладяване. Когато отново намери устата й, огънят се разля из тялото му, изпепелявайки всяка свързана мисъл.
Доминик ахна, когато тя се изправи на крака и устните й пробягаха по бузите му, а после по носа, брадичката и едва пулсиращата вена на шията му, оставяйки следа от трептящи искри. Когато езикът й подразни невероятно чувствителната кожа на клепачите му, той вплете пръсти в косата й. Пое си остро дъх, копнеейки да вкуси нежната й кожа.
Със стон прилепи отново устни до нейните. Невъзпиран от нищо, се отдаде на болезненото желание да вкуси всички наслади, които го очакваха. Езикът му затърси всички нежни тайни на устата й. Трептящата й топлина го възнасяше към небесата.
Блясък на светкавицата и оглушителен гръм разтърсиха стаята.
Мощта на бурята прогони всяко късче наслада от главата на Абигейл и у нея възкръсна един спомен от детството. „Лельо Уилма!“, бе викала тя, разтърсвана от ужас. И леля й бе идвала, за да я успокои. Къде беше сега тази утеха?
Нов оглушителен гръм отекна в непрогледния мрак. Страхът, от който не можеше да избяга, заплашваше да я погълне в бездната си. Едни ръце сграбчиха раменете й. Светкавицата блесна право в очите й и едва не я ослепи.
— Абигейл?
Оглушала от паника, тя не позна гласа му. Нямаше значение кой я държи. Искаше само някой да застане между нея и бурята.
— Помогни ми! — прошепна тя, притискайки се към силното тяло, което беше единствената й крепост срещу гнева на бурята.
— Ела, скъпа.
— Доминик! — И тя се дръпна. — Какво правиш тук? Нали трябваше…
Изтрещя гръмотевица — сякаш някой бе пречупил клон на коляното си. Абигейл затвори очи. Разтърси я силна тръпка и тя притисна ръце към челото си.
— Абигейл?
Тя отвори очи и се взря в лицето на Доминик. Дори в слабата светлина на малката лампа, която беше запалил, ясно се виждаше угриженият израз, отпечатал се на челото му.
— Доминик? — прошепна тя.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Аз… — Тя ахна, когато той я вдигна и я сложи да седне на леглото й. Дръпна се от него, напипа пеньоара си и се опита да напъха ръце в ръкавите. — Какво правиш тук?
— Дойдох, като те чух да пищиш.
Тя трепна, вече не беше сигурна в нищо.
— Пищяла ли съм?
— Да. Влязох тук и ти извика нещо, че тъмното те задушавало.