За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Смехът му се загуби в бумтежа на поредната гръмотевица, който нахлу в стаята.
— Тази буря няма ли най-после да спре?
— Тихо, скъпа. — Доминик подпря леко брадичката й с пръст и приближи устните й към своите. Ръцете му обгърнаха раменете й и той нежно я положи на възглавниците, надвесвайки се над нея. — Не мисли за бурята, скъпа. Тя вече не е част от живота ни. Ние сме отделно от целия останал свят, защото как е възможно една красива американка да бъде целувана от капитана на френски каперски кораб и да не се изпълва с омраза?
— Може би тази нощ е вълшебна.
— Да, а ти си вълшебницата, която ме подлудява с магиите си.
Гърмът заглъхваше в далечината, без Абигейл да чуе последните му отзвуци. Целувките му буквално валяха по кожата й, така неспирно, както дъждът плющеше срещу стъклата на прозорците. Пръстите му не преставаха да я галят, не се уморяваха и устните му. В нея се надигаше гореща вълна, която заплашваше да я удави в прилива на желанието. Тя го докосваше, изучавайки формите на тялото му, които бяха толкова различни от нейните.
Когато пръстите му се плъзнаха нагоре по издутината на гърдите й, тя издаде лек вик срещу устата му. Треперейки от желание, също толкова настоятелно, колкото и мъжът, който го пораждаше, тя вплете пръсти в косата му. Ясно чуваше накъсаното си дишане, докато устните му изследваха нежната кожа над деколтето на нощницата й. Една болезнена празнота дълбоко в нея я караше да се притиска все по-плътно към него.
Внезапно нещо помръдна до бедрото на Абигейл. Тя извика в ужас.
Доминик се отдръпна леко и запуши уши.
— Сега за какво, по дяволите, викаш?
— Помислих… Но това е просто дъждът. Той удря така по прозореца. Сигурно не съм го затворила добре.
— Тогава вземи го затвори сега, скъпа, и се върни в прегръдките ми.
— Не — прошепна тя. — Дай ми време, Доминик.
Той повдигна лицето й към себе си и измърмори:
— Не знам колко време имаме.
— Като че ли никой не подозира истината.
— Но има начин тя да стане известна. — Той прокара пръст по ръката й над лакътя и прошепна: — Не е само това. Искам те, Абигейл. Искам да те докосвам, без да има нищо помежду ни. Копнея да вкуся всеки инч от стройната ти красота. Когато запулсирам в тебе, ще разбереш колко непреодолимо ме привличаш.
Не знаейки какво да отговори, тя прошепна — съвсем неуместно — „лека нощ“. Доминик се изправи и я погледна. Абигейл само трябваше да протегне ръце към него и той щеше да остане. Но тя не можеше — не и след като си припомни думите, изречени в каретата. Пръстите й се вдигнаха, за да докоснат лицето му.
Той хвана здраво китката й. И изрече със стегнато гърло:
— Скъпа, бъди сигурна в избора си.
На вратата се почука.
Абигейл полека изтегли ръката си от неговата. Отиде до вратата, отвори я и видя една прислужница, застанала на прага.
— Лейди Съдли искаше да се увери, че всичко е наред — каза девойката, снишавайки се в кратък реверанс.
— Можете да й съобщите, че всичко е наред. — След като затвори вратата, тя се обърна към Доминик. — Това е най-голямата лъжа, която някога съм изричала.
— Да, ясно е, че нашата домакиня е доста внимателна. — Лека усмивка раздвижи единия ъгъл на устата му. — Сигурно би била доста шокирана, ако разбереше, че не си моята плашлива съпруга, която спи тук сама, а любовница, която изразява насладата си с недотам леки въздишки.
Абигейл не разбра как точно стана така, че думите му се промъкнаха под кожата й и я накараха да затрепери като от внезапно проехтял гръм. Те плъзнаха по тялото й, подклаждайки копнежа й, за да го превърнат постепенно в болка, която тя не можеше да пренебрегне. Стисна здраво дръжката на вратата, за да попречи на краката си да я отнесат право в прегръдките му.
Той навярно беше взел мълчанието й за гняв, защото изрече:
— Лека нощ, скъпа. Ако пак ни връхлети някоя буря, само трябва да дойдеш при мене.
А ако не ни връхлети буря, аз въпреки това мога да дойда при тебе. Тя не можа да потисне тази мисъл, но само промълви:
— Лека нощ, Доминик. Благодаря ти.
Вратата помежду им се затвори, преди Абигейл да успее да направи непоправимата глупост да му каже точно това, което искаше да изрече. Тя се върна в леглото си, което вече й изглеждаше ужасно празно. Харесваха й чувствата, които беше предизвикал у нея, когато я изгаряше с поглед. В такива моменти забравяше бодящия очите цвят на косата си и луничките, обсипали лицето й. Когато пръстът му проследяваше очертанията на лицето й, миг преди устните му да докоснат нейните, тя вярваше, че е толкова красива в очите му, колкото го твърдяха думите, прошепнати на ухото й.