За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
Тя потръпна.
— Да, тук е тъмно. Може би, ако запалим още няколко лампи…
— Много просто е. Ако те е страх от тъмното, остави няколко лампи да горят съвсем слабо.
И той се зае да пали другите лампи в стаята.
— Да ме е страх от тъмното ли? Не, не ме е страх от тъмното. Само че бурята…
Една светкавица очерта силуетите на дърветата на фона на внезапно побелялото небе.
Когато Абигейл изхлипа и зарови лице на гърдите му, Доминик я прегърна.
— Спомням си, че казваше колко те е страх от гръмотевици. Предположих, че и тази буря сега ще те стресне.
Той приседна на ръба на леглото, а тя се сгуши в него. Още една светкавица озари небето и тя изстена.
— Няма нищо — успокои я той. — Не се бой, няма нищо.
— Не ме оставяй, Доминик, моля те, не ме оставяй!
Ненавиждаше собствената си слабост, но не можеше да направи нищо, когато над главите им отново изтрещя гръмотевица.
Той повдигна лицето й към себе си. Когато ръцете й бавно се вдигнаха към раменете му, той плени устните й. Мощта на бурята се вмъкна в тялото й заедно с огъня на целувките му. Тя забрави бушуващите над главата й стихии, пометена от вихрените пулсации на неговото желание. Когато устните му докоснаха едно особено чувствително място отстрани на шията й, тя се изкиска.
Той се отдръпна леко.
— Какво смешно има? Трябва да кажа, за първи път ми се случва жена да се смее, когато я целувам.
— О, Доминик — изрече тя през смях, — извинявай. Просто… просто…
— Просто какво?
— Просто може да започна да харесвам бурите, ако ги прекарваш с мене по този начин. — Смехът й полека утихна, когато тя погали бузата му. В снишения й глас се прокрадна желание. — Караш ме да се чувствам в безопасност.
Той направи лека гримаса и притисна гърба й към омачканите чаршафи.
— Не искам да си в безопасност с мене, скъпа. Искам да се страхуваш, че умът ти може да бъде оголен от лудостта на екстаза.
Когато устните му докоснаха нейните, вън отново тресна гръмотевица. Тя се сви и скри лице в рамото му.
— Опитвам се да не се плаша — прошепна тя.
— Не се срамувай. Всички се страхуваме от нещо.
И той приглади косата й назад.
— А ти от какво се страхуваш, Доминик?
Той се усмихна.
— Да съм далече от морето. Да не мога да се наслаждавам на вятъра, който духа в лицето ми, да не мога да усещам как корабът танцува под краката ми с ритъма на водата.
— Нямах представа.
— Как може? — И той леко я чукна по носа. — В края на краищата, говорили ли сме някога от какво най-много се страхуваме? Обикновено си крещим.
— Съжалявам, че си толкова далече от „Песента“.
— Недей, скъпа, защото скоро пак ще плавам с кораба си.
— Вярваш ли?
— Трябва.
Блесна светкавица. Въпреки усилията си Абигейл се сви, сякаш да се предпази от гръмотевицата, която разтресе главата й. Радваше се, че ръцете на Доминик я обгръщат.
Когато той натрупа възглавниците до таблата на леглото, тя се усмихна, като го видя да се обляга на тях. Положи буза на гърдите му. Дъжд затупка силно по прозореца и тя въздъхна облекчено. Идването на дъжда обикновено означаваше край на гръмовете и светкавиците.
В гласа на Доминик се прокрадна едва прикривана веселост.
— Винаги ли си се плашила така от бурите?
— Винаги. Леля Уилма се опитваше да излекува страха ми с приказки, които си измисляше, за гръмотевичните камъни, от които се раждали светкавиците.
— Гръмотевични камъни ли?
Смаяното му ахване я накара да вдигне глава. Виждаше тъмните дълбини на очите му, но не можеше да разбере какво се крие в тях.
— Знаеш ли за гръмотевичните камъни?
— Да, но никога не съм чувал някой да говори за тях на английски.
— Това е стара приказка, която леля е научила от баба си. Тя ми разказваше за елфите, които карали силата на слънцето да влезе в гръмотевичните камъни и тези камъни падали на земята по време на буря. — Тя се надигна и подпря брадичка на коленете си. — Но дори това не ми помагаше да не се страхувам.
Той погали косата й.
— И аз като дете се плашех от бурите. — Обви ръце около нея. — Мама ме държеше ето така и ми пееше френски приспивни песни.
— Не мога да си представя, че някога си се плашил от нещо — и тя се засмя леко. — Как ли се тревожи майка ти за своя син пират.
— Капер. — И когато тя отново се засмя, той стисна леко раменете й. — Мама много отдавна разбра, че синът й е роден за приключения. Казваше, че по това много приличам на баща си. Явно и той като мене трудно е можел да прави компромис с идеалите си. Тя е доволна, че служа на родината си по този начин. Другата възможност щеше да бъде да се запиша в пехотата и сега да марширувам някъде из Европа.