Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Водата блестеше кристално бистра. Загърната в наметката на Сребърния меч, Кет се затича към водата с радостен вик. Обръщайки се, тя видя, че спътникът й е изчезнал. Очевидно наистина възнамеряваше да я остави необезпокоявана. Дълбоко в душата си изобщо не бе толкова лош и въпреки безсрамните си забележки се държеше рицарски. С него не се безпокоеше от Дьо Ла Вил и всички останали, които можеше да й натрапи принц Джон. А Монджой? Не искаше да се омъжва за него и нямаше да го стори. Само щом Ричард се завърнеше, тя щеше, разбира се обляна в сълзи, да се хвърли в краката му.
Но първо трябваше да се изплъзне от Сребърния меч и да напусне земите на Монджой. Този момент бе превъзходен за бягство. Най-добре беше да не вижда повече рицаря. Кет изчака известно време и понеже той не се виждаше никъде, последва брега на реката в северна посока. Ориентираше се по блестящото между клоните слънце. Свиеше ли на северозапад, би достигнала земите на Робин или своите собствени владения. Земите на Монджой граничеха в югоизточния си край с тези на рода Монтрен.
Но преди да се върне в къщи, трябваше да открие Робин. След това щеше да използва подземния тунел с надеждата, че тайната врата към спалнята й ще се отвори. Искаше незабелязано да се върне в двореца и да разбере какво междувременно се е случило там.
Кет още веднъж огледа брега, след което потъна в гората, притискайки черната наметка плътно към тялото си, за да не се заплете в някой от по-ниските клони. В този гъсталак Сребърния меч със сигурност не би могъл да попадне на следите й и ако държеше под око местоположението на слънцето…
Отново и отново трябваше да разгръща бодливите клони, а голите й ходила стъпваха върху корени и остри камъчета. Кет спря, проклинайки, хвана едното си ходило, опитвайки се да духне на една драскотина, за да облекчи болката.
Уморена се отпусна на един камък. Бе пресякла много гори, но никога боса. След известно време сложи край на почивката и се опита да излезе от гъсталака и се добере до някоя пътека.
Ако Сребърния меч бе забелязал бягството ми, отдавна да е по петите ми, успокояваше се тя. Въпреки това се извръщаше дори при най-малкия шум.
Дочувайки шумолене на клони, тя се втурна слепешком напред, удари се в един дебел клон и падна в локва с кал. След малко се изправи задъхана, а наоколо отново цареше тишина.
Така не можеше да продължава. Отново трябваше да търси някой поток в тази част на гората, за да измие изцапаните си с кал страни и да наплиска очи. С проклятия разгръщаше клоните, заплашващи да издерат лицето й. Придвижваше се съвсем бавно. Най-сетне някъде пред себе си видя отблясъци от вода.
На брега тя коленичи и изми парещите си очи. В този миг Кет извика от ужас. Във водата, по която на кръгове пробягваха вълнички, се отразяваше Сребърния меч, небрежно яхнал черния си жребец.
— Госпожице, никога в живота си не съм виждал някой, който да избере по-труден път. Отначало борбата с гъсталака, с камънаците и бодлите, после падането в локвата…
Тя скочи разгневена и сви ръце в юмруци.
— Следвали сте ме през цялото време?
— Разбира се. Нали трябваше да бдя над вас, а как бих могъл да го сторя, в случай че ви изпусна от поглед.
— Значи във всеки един момент сте можели да ме спрете? — изфуча тя, удряйки с юмрук крака му. — Невъзмутимо гледахте как разранявам краката си до кръв и падам в калта… — сега вкара в употреба и другия си юмрук, напрягайки всички сили.
— Престанете с глупостите! — строго извика той, но Кет не обърна внимание на думите му. Трябваше да излее гнева си и продължи да удря с юмручета бедрото му, докато мъжът не я улови през кръста, вдигайки я на коня си. За миг съзря пронизващите му очи изпод стоманения шлем, след което бе поставена по корем, напреки на седлото.
— Чакайте! — останала без дъх промълви тя.
— О, не.
Кет искаше да се изправи, но големият черен жребец препусна покрай брега на реката. В неудобната си поза тя не успя да види в каква посока поеха. Разрошените й коси висяха надолу, закривайки погледа й.
— Пуснете ме да сляза! — без успех настояваше тя. — Дано ръждясате заедно с доспехите си и се разпаднете на парчета! — ругаеше Кет. — Пуснете ме най-сетне да сляза!
— Човек би помислил, че се разкайвате — забеляза рицарят.