Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
По време на обхода войниците от националната гвардия се спираха тук-там. Едни заставаха и повеждаха разговор с вратарите, други се спираха да гледат рисунките по стените, на които се виждаше например кралят обесен с надпис: „Г. Вато във въздушна баня“ или пък кралят заклан също с надпис: „Г. Вато плюе в торбата“. Останалите от войници водеха дълги и съдържателни гастрономични разговори с гражданката Плюмо.
Между последните бяха капитанът и войникът, за които се спомена по-горе.
— Капитан Димер — викаше гостилничарката, — да знаеш какво хубаво сомюрско вино имам!
— Добре, гражданко Плюмо, но сомюрското вино по мое мнение нищо не струва без брийско сирене — отбеляза капитан Димер, който преди да даде своето мнение, добре се беше огледал наоколо и бе забелязал, че в гостилницата такова сирене няма.
— Какво нещастие, капитане! Имах, но ми се свърши! — завайка се гражданката Плюмо.
— Няма ли брийско сирене, няма и сомюрско вино. И обърни внимание на това, гражданко, че наистина си струваше да имаш от това сирене. Възнамерявах да почерпя цялата рота!
— Ти ме изчакай само пет минути и ела да видиш какво става — разпъргави се пивничарката. — Ей сега ще изтичам при гражданина вратар, който е мой конкурент. Конкурент, конкурент, но брийско сирене има. Е, ще ми го продаде по-скъпо, но ти си добър патриот и не можеш да не ми платиш както се следва!
— Хубаво, бягай — отзова се Димер. — Докато се върнеш, ние ще слезем в зимника и ще си изберем вино сами.
— Бъди като у дома си, капитане — рече вдовицата, — бъди като у дома си…
Тя с все сила се завтече към стаята на вратаря. Войникът и капитанът запалиха свещ, вдигнаха капака и влязоха в зимника.
— Отлично! — каза Моран, след като внимателно разгледа вътрешността на мазата. — Зимникът се простира по посока на улица Порт Фоан, дълбок е около четири метра и няма никакви стени.
— Каква е земята? — информира се Димер.
— Черна пръст. По всичко личи, че е докарана от друго място. Камък не се забелязва.
— Бързо — прошепна Димер. — Чувам стъпките на онази. Вземайте две бутилки и да се качваме горе.
Излязоха тъкмо когато едрогърдестата вдовица пристигна с прочутото брийско сирене.
След нея притичаха десетки войници, съблазнени от миризмата на дефицитната храна.
Димер почерпи.
Моран разказа на другарите си каква преданост е показал някога Курций, колко голяма е била безкористността на Фабриций, какви патриоти са били Брут и Касий, истории, които слушателите намираха не по-малко привлекателни, отколкото сомюрското вино.
Часовникът удари единадесет. В единадесет и половина се меняха часовите.
— Австрийката не се ли разхожда обикновено от пладне до един часа? — Димер попита Тизон, който тъкмо в този момент минаваше край гостилницата.
— Точно така — отвърна Тизон. — От пладне до един часа. Димер свика хората от своята рота, които щяха да пазят от единадесет и половина часа, посъветва ги да се нахранят по-бързо и заръча на Моран да вземе оръжието си и да го замести, както се бяха уговорили, на най-горния етаж на кулата, на същото място, където се бе скрил Морис в деня, когато бе забелязал размяната на знаци между кралицата и хората от прозорците на къщата на улица Порт Фоан.
Моран изслуша простата заповед и пребледня. Глух тътен се понесе из дворовете на Тампъл. Зададе се буря от викове, възгласи и неразбираеми шумове.
— Какво е това? — попита Димер.
— О, нищо — отвърна Тизон. — Обикновено такава врява вдигат онези, на които предстои да застанат пред гилотината…
Врявата ставаше все по-силна. Чуваше се глух шум от преместването на топове, група хора минаха пред Тампъл и започнаха да викат:
— Да живее Анрио! Долу роландистите, долу роландистите! госпожа Вато!
— Добре, добре! — каза Тизон и взе да потрива ръце. — Ще ида да отворя прозорците на госпожа Вато, да види по-добре каква голяма любов храни народът към нея. Той се запъти към входа на кулата.
— Тизон! — сподири го страшен глас.
— Какво има, генерале? — рече Тизон и мигом се спря.
— Днес няма да има никаква разходка, никакво излизане няма да има! — ехтеше гласът на Сантер. — Жените не бива по никакъв начин да напускат своите стаи. Разбра ли?!
Заповедта беше категорична.
— Да — рече Тизон. — Значи за мен днес ще има по-малко работа. Много добре.
Димер и Моран се спогледаха. Тъй като часът за караула още не беше настъпил, всъщност сега той бе безполезен за тях и те отидоха да се разходят из пустото място между гостилницата и стената към улица Порт Фоан. Моран започна да мери разстоянието в крачки.