Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— Добре, надявам се. Не съм я виждала след поздравленията.
— Калхън е изпълнил бащинските си задължения — летвичките на нейното ветрило са изписани отгоре до долу с имената на издънките на негови делови партньори. О, танцът, който започва, е възхитителен. Ще позволите ли да ви поканя?
— По височайша заповед ли действате?
— Както вероятно сте чули, двамата с вас ще танцуваме по-нататък котильон, за да доставим удоволствие на Дамарис — каза той спокойно. — А този танц предложих, за да доставим удоволствие на нас си.
В пансиона на мис Милбрук се обръщаше специално внимание на обучението в светски танци и затова бях добра танцьорка. Несъмнено по-добра от дамите Кабът, помислих си със злорадство. Щях да изненадам Уорън.
— С най-голямо удоволствие — чух се да отговарям. Само миг по-късно и двамата вече се носехме свободно в ритъма на танца.
Колко неуместни изглеждат съвременните танци, помислих си, тук, сред строгото очарование на голямата бална зала с гоблените по стените, старинната камина, докарана от някой европейски замък и резбованите дивани с високи облегалки, облечени във везан плат. В многораменните светилници над главите ни горяха стотици свещи. Със стародавния си външен вид и ренесансова рокля Дамарис бе единственият човек, който подхождаше на това място. Видях я да се носи край нас в обятията на млад бостънски благородник и се зарадвах, че успях да наложа мнението си по отношение на роклята.
Засвириха валс и тъй като нямаше пауза, двамата с Уорън продължихме да се въртим вихрено по паркета. Водеше ме превъзходно, може и да снобеех малко, но бях доста изненадана от танцувалните му умения. Не разменихме нито дума, а просто се потопихме в онова мълчание, което тъй често придружаваше съвместната ни дейност в зимната градина.
Когато танцът свърши, Уорън предложи:
— Нека идем в зимната градина да видим посетителите на експозицията. Изложените предмети не са много, но съм създал някои светлинни ефекти, с които определено се гордея.
Влязохме в зимната градина и първото, което установих бе, че гордостта му е напълно основателна. Той бе покрил нашата работна маса с черно кадифе и на този прост фон бе подредил малко на брой, но подбрани експонати. Фалшифицираната табакера не бе сред тях. Разстоянието между отделните предмети беше достатъчно голямо, така че нито един не потискаше с присъствието си останалите. На малки бели листчета имаше кратки описания, а сред цветята над масата Уорън гениално бе разположил лампи, чиято светлина падаше върху точно определени места — изпъкналостта на някой сребърен съд или върху ръба на златен бокал. Гледката бе изключителна и аз не премълчах възхищението си.
— Дамарис трябва да дойде тук, за да види тази красота.
— Това е невъзможно. Не сте ли забелязали още, че тя никога не влиза в зимната градина? Тук е умряла майка й.
Изгледах го стресната.
— В този дом това е забранена тема — добави Уорън. Няколко души се приближиха, за да разгледат експозицията. Затова той ме заведе до една странична пътечка сред цветните лехи и сниши глас. — Тук се е случило ужасно нещастие. Дамарис знае това и явно го е изстрадала дълбоко. Вие сте я познавали от по-рано, нали? Не забелязахте ли, че се е променила? Моля ви, никога не засягайте пред нея този въпрос. Както казах, в този дом смъртта на Изабела е забранена тема.
— Уорън — попитах, — как е умряла?
— От собствен опит знам — отвърна Уорън уклончиво, — че човек не бива да знае твърде много за хората, с които е в делови или дори лични отношения. Така е по-мъдро. — При тези думи той извади от джоба красив златен часовник и го погледна.
— Станало е време за вечеря. Ще бъдете ли така любезна да ме придружите? Чудесно. Да тръгваме тогава.
Така и двата въпроса, които ме интересуваха, останаха без отговор: как е умряла Изабела и дали Уорън знае това? И ако го знае, по какъв начин го е научил?
Вечерята, която последва, може да се опише с две думи: тя съответстваше на стандарта на този дом. След нея за пръв път през живота си танцувах котильон, модерен светски танц със сложни фигури, наподобяващ кадрила. Партньорите се редуваха съвсем произволно, но все пак с известна сръчност човек можеше и да избере с кого да танцува. Едва ли е нужно да споменавам, че Марина бе сътворила множество красиви фигури. Не по-малко красиви бяха и малките подаръци, с които кавалерите радваха своите партньорки. Дамите получиха възхитителни цветя, панделки и всякакви други прояви на внимание. Танцувах наред с най-различни местни величия и вероятно в резултат на изпитото шампанско палаво зафлиртувах с най-симпатичния от тях, или може би най-неприятния, не знам, забравила съм вече. Истината е обаче, че се забавлявах великолепно.