Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Изиграхме няколко фигури и Уорън отново се озова до мен. Той ми намигна весело.
— Допада ли ви това постоянно редуване? Нашата малка питомка като че ли също се забавлява добре. — Точно в този миг Дамарис премина вихрено покрай нас. В очите й имаше трескав блясък, но тя цялата сияеше. Искрено й се зарадвах.
— Много интересен танц е този котильон — прошепна Уорън в ухото ми. — Според мен дори е по-интересно да го наблюдаваш отстрани, отколкото да си един от участниците. От разстояние човек по-добре разпознава съответните фигури.
— Какво по-точно имате предвид?
— Предполагам, че и вие сте забелязали същото — отвърна той и ме изгледа дръзко. — Спомнете си шарката на гоблена, мила моя — по-големи и по-малки окръжности, разположени едни в други. — Веднага разбрах за какво става дума.
Съществува един вид гоблени от късното Средновековие, на които са изобразени множество малки, отделени едни от други фигури, движещи се на фона на много цветя. Всеки от тези мотиви съществува сякаш сам за себе си… до момента, в който наблюдаващият се отдръпне на по-голямо разстояние. Различните фигури се групират по нов начин и неочаквано пред погледа се разкрива свързващата, водеща тема на цялото, фигурите се превръщат в марионетки, направлявани от неведома сила. Отново съвсем ясно видях всички нас в залата: Рос, Марина, Уорън, себе си, Дамарис и дори непознатия благороден кавалер, с когото тя танцуваше. Всички ние бяхме като безлични фигури на гоблен, фигури в танц. А невидимата сила, движеща всички ни по своите си закони, беше колекцията Калхън. Като в някакъв танц фигурките се плъзгаха из стилизираните криволици на нечия интрига. В ума ми проблесна догадка — песента на Дамарис, паваната за двете сестри?
Бях изпила твърде много шампанско.
— А сега искам да си почина — казах рязко.
Уорън ме изгледа удивен, но учудването му бързо се смени със загриженост.
— Лавиния, да не сте болна? Да ви донеса ли нещо? Чаша вино?
— Не, благодаря. Ще ми се да поседна до прозореца. Сама!
Той ме хвана под ръка и ме заведе до една ниша, скрита зад растенията, след което тактично се оттегли. Опрях глава в хладното стъкло и притворих очи. Бях неприятно изненадана от самата себе си — как можах да допусна тези фантазии да замъглят ума ми и главата ми да се замае дотолкова от шампанското. Разбирах, че не мога да остана по-дълго насаме със себе си, защото трябваше да завърша започнатата фигура в котильона. В този миг към мен се приближиха мъжки стъпки и зад гърба ми прозвуча глас:
— Мисля, че аз съм следващият, който ще има удоволствието да танцува с вас.
Обърнах се рязко и погледът ми се спря на тясното, изсечено лице на Рос Калхън.
За секунда загубих ума и дума, но гордостта не ми позволи да отклоня поканата с някое измислено неразположение. Затова го хванах под ръка и с изправена глава го последвах в балната зала.
Впоследствие ми се прииска да припиша вината за реакцията си на изпитото шампанско, но това щеше да бъде чисто лицемерие. Не съм в състояние да преценя кое от обясненията говори най-зле за мен. Не става дума единствено за поканата му да танцуваме. Истината е, че в пълно съзнание се отпуснах по течението, забравяйки изричното предупреждение на Уорън. И не само позволих това течение да ме повлече, а дори и без всякаква външна принуда сама се хвърлих в опасните води.
Не можех дълго да разсъждавам, тъй като танцът ме повлече в стихията си. Всичко около мен сякаш изчезна, чувах единствено музиката, усещах уханието на туберозите и ръцете на Рос Калхън, които ме отнасяха някъде надалеч. Когато музиката спря, не можех да си поема дъх, сърцето ми пулсираше неистово, а с чувствата ми ставаше нещо, което не исках да призная дори и пред себе си. С тази фигура котильонът приключи. Стоях замаяна и безучастна към аплодисментите на останалите.
— Елате. Искам да ви покажа нещо — обърна се Рос към мен и аз го последвах, сякаш това се разбира от само себе си. В предната част на къщата бе по-хладно и по-спокойно, тъй като почти всички се бяха събрали в балната зала. Двамата с Рос останахме на входа към библиотеката и се загледахме в огъня.
— Исках да я видите — обади се Рос, — защото всъщност тази чудесна идея бе ваша. Постъпих глупаво, като я държах скрита толкова дълго време.
На около метър от огъня, върху обикновена поставка, стоеше класически мраморен бюст на млада жена. Огърлицата проблясваше на тънката й шия на фона на игривите пламъци. При тази гледка ефектите на Уорън в зимната градина ми се сториха направо като евтини трикове.