Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
„5. 09. 1976. Предупреждение за тайфун! Тропически щорм 7617, «Фран», 994 милибара в 12.01 норд и 145.05 ист, южно от Гуам се движи на запад-северозапад с двадесет и пет възла.“
През нощта прекосихме залива Бакбо, навлязохме в пролива Хайнан. Сред островите на архипелага Хайнан тао бе подозрително тихо. Но тайфунът напредваше, вече бе на осемстотин мили от нас.
Когато излязохме от архипелага, вълните отведнъж се надигнаха, времето натежа, корбът сякаш се движеше сред облак лепкава пара.
Сутринта вятърът се усили, заблъска ни едра океанска вълна. През следващото денонощие тайфунът ни приближи с четиристотин мили. Около кораба играеха огромни стада делфини. Излязох на крилото на мостика, вятърът ме удари в лицето, политнах, но успях да се хвана за планцира. Налетяха първите тежки удари на вълните…
От следобедната прогноза разбрахме, че „Фран“ с завил надясно — движи се в посока чист север.
Вечерта Дилов прие сигнала за бедствие — американският кораб „Президент Грант“, заседнал в акваторията на тайвантското пристанище Килунг, потъваше. Над Филипините се завъртя втори тайфун. Кръстиха го „Джорджия“. След няколко часа още един — все още нямаше име…
Седях в радиостанцията. Дилов отвори филистрина, блъсна вятър — сред аромата на кафе и цигари, се усети дъх на море и буря. Реших да сваря още кафе — държах котлона в ръка, за да не падне джезвето. Погледнах часовника си: два и половина след полунощ — в България вечерта току-що започваше…
Прибрах се в каютата си, без да паля лампата. Луната беше ярка, океанът — движещи се слюдени скали. По върховете на хълмовете — сребърен варак, в падините им — гробовна тъмнина.
Огромна вълна залюля кораба. Папките от бюрото излетяха на пода, от полицата изпадаха книгите, от шкафа — магнетофонните ролки. В спалнята заключените врати на гардероба се отвориха с трясък, чекмеджетата се изстреляха в стената, хладилникът зейна и оттам се изсипаха бутилки с газирана вода, кока кола, сокове и кутии с бира … Тъкмо щях да изругая, в коридора се чу трошене на стъклария и псувня и аз млъкнах. Върнах се в радиостанцията, Дилов бе приел нова радиограма — този път от Шанхай Радио.
„До всички кораби. Югославският кораб «Дурмитор» съобщава: човек зад борда на позиция…“
От Шанхай към посоченото място тръгна военен кораб. Свързахме се с него, казахме, че сме на осемдесет мили от мястото на произшествието. Военният кораб отговори: „Моля, следете!“ Тези две думи прозвучаха като шепот между далечни роднини, събрани на погребение.
С всяка минута съпротивлението се усилваше — главният механик Милчо Михайлов свали оборотите на деветдесет.
Едва след три дни, когато прецапахме половината Жълто море, времето почна да пада. „Фран“ се насочи към Япония. Радио Токио постоянно съобщаваше за движението на тайфуна. Около Нагазаки евакуираха населението. Досега бяха загинали сто и осемдесет души.
От Жълто море бавно навлизахме във фиордите на Нампо. Сред зелените гористи хълмове тук-там се мярваше къщичка и нивица до нея. На някои от островите — фарчета, бели като чайки.
Хвърлихме котва в залива. В насрещната гора като пеперуди бяха накацали едри бели птици.
Странни бяха тези птици върху дърветата. Имаше нещо неестествено в красотата им, като че ли всички до една мътеха.
В следващите дни открих смисъла на тяхното поведение: към пет часа следобед започваше отливът. Той беше силен, корабите се извъртаха и опъваха котвените вериги, водата край бордовете им свиреше. Водата се дръпваше, брега сякаш тръгваше кьм нас и тогава птиците-мародери излитаха от гората, кацаха на оголената земя и обираха рибата, която се биеше в плитчините, a после се връщаха на дърветата и тъпо гледаха тинестото дъно на залива. Със силни махове те едва задържаха охранените си тела…
Рейда Сингапур. След час ще отплаваме. Наоколо — вечното селище от кораби, насреща — панорамата на небостъргачите. Ноември, горещина, тропически задух.
По вътрешната стълба към мостика се чуват тежки стъпки и докато проточвам врат да видя кой е, в радиостанцията влиза палубният боцман Янко. Той сяда на въртящия се стол, иска бланка за радиограма, химикалка, за да я попълни.
Преди два дни боцманът получи писмо от жена си. Жена му се оплаква: и двамата ме слушат, а големият (седемнадесетгодишен) не ще да учи, вечер закъснява, шинелът му вони на цигари.
Боцманът е прочел това писмо десет пъти, сега от десет хиляди километра слага своята родителска резолюция по въпроса: „Сине, внимавай, като се върна, ще си сменим шапките. Баща ти.“