Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Влязоха шведски моряци, едри и тежки като унгарски коне, във вълмата от коси и бради се червенееха носовете им. Те ме поздравиха и седнаха на съседната маса, поръчаха си по три бири на човек и за секунда пресушиха халбите…
Изведнъж се ободрих от поздрава им, допих своята бира и си поръчах още. Самочувствието ми взе да се възвръща, но по мислите си усетих, че ставам зъл. Животът е жесток, мислех си, и след четири-пет години по хубавото лице на англичанката ще се появят бръчици, противна гуша ще набъбне под брадичката, а по стройните нозе ще плъзне мрежата на разширени вени… Отпих от новата бира, великодушието в мен се събуди, изпитах жажда за по-сериозен алкохол. Англичанката е глезла, казах си, но е глезла с масленозелена рокля и златни лунички по гърба. Тя е хубава, а на теб ти е време да се качиш на ферибота и да се прибереш на кораба, който ти е вече дом от половин година и с който развяваш самотата си по широкия свят…
Англичанката си намери друга компания, а китаецът се опита да надживее загубата, с велико презрение към присъствуващите хвърли угарката си на пода и тръгна от маса на маса. Не намерил никъде съчувствие и утеха, той се сби с един малаец, оня му разкърви набързо носа, китаецът падна под масата и заспа. Тоя спеше непробудно и когато го извлякоха, и когато го сурнаха по тротоара… Дожаля ми за него, сродяваше ни чувството на неуспелите и непроумелите колко пагубно нещо е жената…
След три месеца, когато се върнахме на Пенанг, пак се отбих в барчето „Сумис“. Този път седнах на столчето на китаеца, точно срещу собственичката.
Тя все така се усмихваше като от календар, но за моя изненада на мокрия бюфет работеше англичанката. Беше в същата рокля с масленозеления цвят на очите й. Докато ми наливаше бирата, я попитах как тъй е кандисала, а тя каза, че лятото е свършило и трябва да изкара пари за път, тъй като след седмица започвали лекциите й в университета…
Все ми се струваше, че в заведението ще влезе оня китаец, ще седне до мене и двамата ще си сръбнем едно хубаво, проумели цената на измамното щастие, което даряват жените… Но китаецът не идваше, а на мен не ми се щеше да падам от столчето, не ми се щеше да търся след това съчувствие, а вместо съчувствие, някой пъргав като котка малаец да ми разкървави носа…
Идех от път, бях уморен от корабни проблеми и носталгия, търсех малка забрава, но забрава нямаше, а на кораба ставаха други неща: докерите, които товареха каучука, стачкуваха и трябваше да чакаме.
Когато се надигнах да си ходя, по радиото предаваха: „Филипинският остров Манданао е залят от цунами — човешките жертви наброяват няколко хиляди…“
Наколните жилища в заливчето бяха същите, каквито ги помнех отпреди две години. При отлив водата се дръпваше под тях и малките шарени лодчици и пироги кротко лягаха в кафявата миризлива тиня — като кози, вързани за коловете. Дребни малайчета бягаха по дървените люлеещи се платформи — под дългите черни коси личицата им се губеха. Вятърът духаше откъм морето — гласовете им не се чуваха.
Зад дървените къщурки започваше непроходима джунгла — от нея вееше тъмна влага и безпокойство…
Дори катерът, който ни отвеждаше от рейда до пристанището на Кланг, бе същият. Отдалече на пристанищното казино се набиваше рекламата на цигарите „Бенсън“: „Мъж, който уважава себе си, пуши «Бенсън».“ Разгеле, точно такива пушехме. Затова надписът ни изпълни с увереност и самочувствие — нали като уважава себе си, човек заставя и другите да го уважават…
В Порт Кланг идвах за втори път и след петнадесет минути се ориентирах. До входа на морската гара, срещу магазинчетата за сувенири, в сянката на трансформатора, бе вързана маймунка. Тя беше слабичка, със светлокафяви очи и златисти мигли, подвити в края. Маймунката ми каза нещо, когато я приближих и помилвах, но аз не я разбрах, а тя настояваше на нещо свое… Тогава се върнах до будката, купих пакетче фъстъци, дадох й ги. Тя взе пакетчето, разкъса го внимателно и почна да си вади фъстъчени зърна, ловко да ги бели и подхвърля към устата си. Дъвчеше ги с наслаждение, като ми отправяше благодарни погледи.
През следващите дни, когато слизах на брега, макар и в различно време, маймунката ме забелязваше отдалече, почваше да скача и да ми се радва — ще ми се да вярвам, че не е било само заради фъстъците, които редовно купувах … Аз седях встрани от нея, запалвах си пура от черен рангунски тютюн. От пурата в устата ми приятно горчеше, а аз все не можех да си спомня поне един човек, който да ме е посрещал по-възторжено от тази маймунка…