Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Още като влязох в градината, видях басейна. Беше с бели стени и бяло дъно и над него шаваше облаче пара, също като над огромна квадратна тенджера, пълна с горещо мляко. И тогава, и през следващите дни, по едно и също време от страничната врата насреща излизаше тъмноруса англичанка в жълт хавлиен халат. Тя прекосяваше със стегната, почти маршова стъпка разстоянието до басейна и халатът сякаш сам се свличаше от нея. Красива работа! … Тя се изкачваше по стълбичката до тераската на трамплина, бавно се съсредоточваше, сякаш шепнеше молитва. Силното й стройно тяло се стягаше, напънато от някаква невидима пружина. После пружината в един миг се скъсваше, тялото излиташе, описваше красива дъга и потъваше в парата на горещото мляко … Аз следях всичко това със затаен дъх. Забраввях арабите, защото една англичанка по бански костюм е по-сериозно нещо от един арабин…
Разкопчавах си ризата, та да бъда готов, ако нещо стане, ако случайно жената ме е харесала и извика за помощ и на мен се падне честта да спасявам Англия… Но Англия не се давеше: силното и тяло като торпедо се стрелна във водите на басейна. Преди да докосне стената и да я взриви, рязко се завърташе и тъй — от стена, в стена… Така усетих нещичко от сладостната професия — спасител на плажа. Да беше ми провървяло; щях да имам по-добър избор, отколкото рижите чехкини край Созопол…
Както и да е, разминах се с едно красиво преживяване. Спасителството в Индия не се цени, пък и у нас загуби своя чар…
Когато излизах от хотела, насреща се жълтееше внушителна арка — вратата към Индия. Тя е издигната в чест на височайшето посещение на кралица Мери — много години след това под нея в обратна посока е минал „последният“ колонизатор.
Тръгнах натам не толкова от любопитство, колкото да се завардя от дъжда. По ъглите под арката лежаха мърляви хипита и съсредоточено пушеха марихуана. Приближих един от тях — четеше някаква книга. Беше с женствени черти, млечна кожа и отдавна нерязани нокти.
Някога тук е блестял шпалир от прислуга. Там, където има мизерия, прислугата винаги е господарска!…. Сега тук лежаха потомците, жалките отрепки от славните конквистадори. Казват, че техният начин на живот бил всъщност протест… Хайде, холан! От кога протестът слезе от барикадата?…
Дъждът не спираше. С прехвърляне от такси в такси, се добрах до пристанището откъм Индира док. Влязох в някакъв скъп ресторант, качих се на втория етаж. Под закритата му тераса се забавляваха немци — не бяха моряци. Седнах наблизо. Немците се наливаха с бира, бяха шумни като всички пийнали немци на група. Те разменяха банкноти за дребни монети — сервитьорът им ги носеше в чинийка, вземаха по няколко монети и ги хвърляха през перилата на терасата. Монетите звънваха долу върху цимента, а след туй се вдигаше врява, чуваха се стенания и писъци. Станах и се приближих — долу бе куп от полуголи деца, които се биеха, деряха с нокти лицата си, хапеха се. Немците гледаха натам и се тресяха от смях… От историята се знае, че повечето им забавления са такива…
Аз съм тих човек, но тогава ме обзе ярост. Сега се мъча да убедя себе си, че да не ги завра под масата, ме е възпрял единствено страхът да не оскандаля длъжността, която заемах на кораба. Дори си преставям заглавие във вестник: „Български комисар напада западни немци!“ Но винаги, когато си спомня този случай, се чувствувам гузен, озлобявам се и ако това ми се случи сега, струва ми се, че бих ги бил бавно и жестоко, дори бих се вслушвал дали дишат и ако дишат, пак бих бил.… Така, както само звярът може да убива звяр…
Винаги, когато излизах или влизах в пристанището, насреща ми се втурваше млад, сух и черен като бъзово зърно индиец. Той се втурваше с виковете:
— Русо, русо! Май френд русо! Държеше в ръката си две малки птичета с перушина като миша козина. Те все се пощеха. Индиецът предлагаше смяна: да взема птичетата, да му дам чадъра си. Отказвах. Уж от приличие, а всъщност от неумението да създам някому радост. По лицето на индиеца полазваше тръпка на огорчение, но той не губеше надежда — както всеки, мачкан от живота… Последния ден, два часа преди да отплаваме, слязох от кораба. На портала индиеца го нямаше. Стана ми криво, постоях малко и когато си тръгнах, дочух виковете му. Той тичаше към мене. Спря запъхтян, аз тикнах чадъра в ръцете му. И докато подтичвах към пасажерския кей Балард, където бе вързан нашият кораб, усещах се глупав и раздвоен, но заслушан в ефирното щастие, което ни възмездява за всяко сторено добро…
На гаратата на приемната ми застава радистът и по очите му разбирам, че радиограмата, която държи в ръката си, не е на хубаво. Гледаме се втренчено и докато се надигам от стола, той казва припряно: