Седем ключа на вода

Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме погледна — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях гледал в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…

Обърнах се да погледна европейката, японецът също се обърна — да види пък мене… Рекох си: „Я си гледай пътя, че тука, както едно време по нашите села, заради жена бъхтят здраво …“ И нали за нас японците всички до един си приличат, както и ние за тях, този ми се стори същият от филма … След около час седяхме във въртящия се ресторант на осемнадесетия етаж на хотел „Федерал“. Долу, по улиците, пълзяха коли, а между тях — жълти мотоциклети „Хонда“. Точно под нас, в двора на централния затвор, в кръг се разхождаха затворници… Майкъл Маренда разказваше нещо и аз едва сега видях, че бялото на очите му не е бяло, а оранжево.

Преди близо две години седях притеснен в същия този ресторант, чаках да наближи назначеният ми час в частната китайска клиника, където спешно щяха да ме оперират. Но докато чаках, изведнъж движението долу спря, с бясна скорост и бесен рев на сирените прелитаха полицейски коли, а във въздуха се появиха четири въртолета. Градът бе блокиран от полицията, защото, както се казва, държавната банка бе обрана по пладне…

На връщане от клиниката, някъде към петдесетия километър, се чуха гърмежи и докато колата спре, видях как пред нас по асфалта пропълзяха балончета, те се пукаха и ставаха на прах — това бяха куршуми, които се забиваха в асфалта. Колата на заден ход се сурна в каучуковата гора, а отгоре продължаваха да стрелят. Ние се измъкнахме като лалугери от колата, допълзях до едно дърво, прикрих се… По шосето прибягаха няколко души с автомати в ръце, а напред зачестиха гърмежите и след секунда мощен взрив разтърси земята…

После разбрахме, че някакви екстремистки групи взривили строителната японска техника, с която разширяваха магистралата.

Когато сражението свърши, се надигнах, възвърнах смелостта си, макар все още да усещах ударите на сърцето си в гърлото. Погледнах ризата си с цвят каки — беше червена … Усетих как коленете ми наслабват, дори потърсих с поглед по-удобно местенце, за да припадна; после съзрях пръстта — беше червена!… Така разбрах, че не съм ранен. И този път съдбата ме отмина и пощади … Сега знам, че щастието на човека в края на краищата не остава безнаказано. Иначе в моряшкия вестник „Маяк“ щеше да се появи очерк за мен, в които баладично ще бъде пресъздадено героичното ми поведение в малайската джунгла, а сега, останал жив, трябва да се мъча над белия лист и сам да доказвам колко стабилно съм се държал в далечната каучукова гора между Куала Лумпур и Кланг…