Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
На десет мили от брега вахтеният офицер забеляза, че нещо плава над водата. Приближихме — труп.
— Мъж е — каза корабният лекар доктор Мордохай. — Женският труп винаги плава по гръб.
Капитанът нареди на радиста да съобщи на началника на пристанището. Дилов депозира веднага „светкавица“ и пререди няколко кораба, които чакаха връзка с Бомбай. Радистът оттатък, след като прие радиограмата, отговори: „Няма да я таксувам светкавица“, пиша я „обикновена“.
След два дни, когато контролните власти се качиха на борда на „Христо Ботев“, капитанът попита дали са получили радиограмата му за удавника.
Отговориха му:
— Хора много!…
Когато за първи път излязох в града, оше от портала ме блъсна тежка миризма. Някъде наблизо е избил канал, помислих си, докато вървях, но миризмата не намаляваше. Изглежда канализацията на целия петмилионен Бомбай не е в ред… В навалицата се промъквах с усилие. На всяка крачка ме пресрещаха просяци. Те ме побутваха мимоходом и щом ги погледнех, с рязко движение насочваха пръстите си към устата, сякаш хвърляха в нея семки. В джоба си имах само една банкнота от петдесет рупии — това беше цялото ми състояние. Може би трябваше да разваля парите, за да имам дребни монети за просяците. Но като си представих какво повесмо от дрипави хора ще повлека подире си, хвана ме страх. Тук са „смукали“ всякакви. И най-много — англичаните. Ха сега да взема да оправям английски борчове! … Англичанинът е англичанин за това, че мисли за по-други работи, отколкото къде какво има да дава. Господарски народ, научен да му дават!… Не посегнах на своите петдесет рулии и Индия в оная дъждовна вечер пак замръкна гладна…
Подир мене тръгна млада жена с бебе в ръцете. Забързах, за да се откача от нея, но жената не изоставаше, следваше ме като сянка … С крайчеца на окото си виждах вперения й молещ поглед — на лявата й ноздра проблясваше бронзова точица, голяма колкото главичка на карфица … От входовете, от които лъхаше воня на пикоч, от прозорците, отвред подвикваха проститутки:
— Амиго, амиго!…
Уж се мъчех да не гледам натам, но за мое учудване, окото ми бе все в тях. Те протягаха сухи ръце и ребрата им шаваха под жълтата кожа. Изведнъж ми се стори, че участвувам във филмова мелодрама на Радж Капур — и без това се канех да отида да видя двореца му, също както сиромасите от неговите филми спират да поогледат някой дворец…
На една пресечка агонизираше момиче. Тялото му — кожа и кости, се гърчеше върху наядените плочки на тротоара. През кръста и слабините му бе преметнат парцал. Взрях се и лицето му — било е младо и красиво. Гърдите му бяха се смалили и набръчкали като сушени сливи. Светна седефената белота на обърнатите му очи. Пред момичето бе сложена малка порцеланова паничка. На дъното й жълтееха две-три монети.
Отминах с натръпнали нозе. В гърлото ми заграпавя нещо, не ми достигаше въздух — бръкнах в джобчето на дънките си, извадих алуминиевата тубичка с валидол… И си помислих с гняв за нашите деца, неящни от угаждане… Спомних си как по гости и семейни компании съм се изприщвал от слушане на рецепти за отслабване, за раздвижване на лениви черва и лениви сърца…
По улиците профучаваха коли. Но се зададе крава и спря движението. Първата ми среща със свещената крава! Беше бяла и закръглена, единият и рог — крив. Бавно и величествено тя пресичаше шестпистовото платно. Кравата идеше точно насреща ми и за миг ми се стори, че разбира своето положение. С бавно и величествено движение тя отмъщаваше за всички свои угнетени сестри-сивушки, които опъват каиш по широкия свят, включително и из оризищата на съседните азиатски държави…
Най-после стигнах хотел „Тадж Махал“. Това бе друг свят. В огромното фоайе, облицовано с мрамор (с мрамор бяха облицовани и писоарите в клозетите!), се носеше шепот на шадравани. Покрай администраторките минаваха милионери-араби с бели гълабии, хванати под ръка от хубави млади индийки. Навярно от завист към кралете на петрола, аз се заплетох, в едно доста сложно размишление за арабите, на края реших, че са големи „гяволи“. Световната преса и дипломация през последния четвърт век се занимава само с тях, а те си развяват чаршафите из фоайетата на световните хотели, купуват си скъпи индийки, като на нас са предоставили океаните, заедно с бурите…
Преди да отида да изпия бира и да купя картички, които жена ми ще показва на гостите, реших да се разтъпча в градината на вътрешния хотелен двор, да ми поолекне, задето не съм арабин…