Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Ето го дъба! На стръмния бряг над река Таруска сивее грамаден суров камък. В него са вбити бронзови букви: „Константин Паустовски. 1892—1968“. Тук лежи един изключителен човек, тук е краят на един красив н благороден живот. През клоните на близкия клен се вижда реката — тя тече долу спокойна и величествена, тече като времето. Водите й извират от девствени дремотни лесове, протичат хиляди версти, минават и отминават, но не свършват. Реката винаги е пълноводна и вечна като живота.
На триста метра оттук е къщата, в която Паустовски е живял. В нея писателят е прекарал последните си петнадесет години, в тази проста дървена къща сред ябълкова градина, с две стаи горе и почти отвесна, като корабен трап, вътрешна стълба за долния етаж, където е кухнята и трапезарията. В края на градината, над самата река, има беседка. В нея Паустовски е седял, оставал е насаме с щедрата есен на своя живот. Тук е довършил многотомната си автобиография „Повест за живота“, събрала в себе си поривите и страданията на няколко поколения.
Посрещна ме жената на Паустовски, Татяна Алексеевна — жена с благородна красота дори и сега, в напреднала възраст. Гласът й е мек и развълнуван, ръката — енергична; тя ме отвежда в неговата стая. Всичко в нея си стои така, както той го е оставил: проста дървена маса и стол, две етажерки, претъпкани с книги, удобен кожен фотьойл край загасналата камина. В зимните вечери Паустовски е седял тук, вземал е старинна книга в ръка, прелиствал е познатите страници или просто е мълчал с часове, загледан в разпалените главни. В ъгъла е поставен дървен миндер, застлан с красиво родопско халище.
„Българско е!“ — оживява се Татяна Алексеевна, спомня си дните, прекарани във Варна и по Черноморието. От постоянната скръб по изгубения другар, сълзите з очите й са застинали — свеждам глава, мълча: така няма да разчовъркам болката от спомена…
Паустовски е писал с нежност и любов за България. Неуморим пътешественик, обиколил почти целия свят, в последните си години той отново се готвел да дойде у нас, да чепарува край Несебър; още веднъж да погали с ръка древните амфори в созополската базилика, още веднъж да подиша солен упоителен въздух.
Тръгвам си. След час по Ока ще мине катерът за Поленово и Серпухов. Речната гара е старинна дървена къща — качвам се по изтритите стълби. Те скърцат протяжно — сухо е. На малката тераса чакат и други пътници, размесвам се с тях. Дъхва на пелин, извръщам се: зад мен старица държи кошница с току-що набрани димитровчета. По стълбите се задава млада жена в синьо, заговорват я. Тя е тукашна, с прекрасни сиви очи и нежен профил, проста и женствена като героиня на Паустовски.
Откъм Ока е излязъл вятър, бръсне над реката, тръгнала със седефени вълни към дървеното кейче. Брезите трептят и се огъват — пясък, ситен като брашно, дими в прегорялата трева.
Когато катерът се зададе, слязохме долу да го изчакаме. Вятърът се усилваше, небето потъмня падна ниско — лицето на рулевия, който се взираше напред, се изопна. Неделният ден си отиваше, но аз знаех, че ще го запомня завинаги.
Един час по-късно, когато слязох до моста над Серпухов, закапаха първите капки — след дългата суша, небето се продъни.
Започваха есенните бавни дъждове.
Мусонът духаше втора седмица. През всичките десет дни, докато пресичахме Индийския океан от Дар ес Салаам до Бомбай, небето бе мрачно, вълната — тлъста, разлюляна, океанска. Когато на екрана на радара се очерта индийският бряг, включихме телевизора. Първото, което видяхме, бе наводнение. Беше сезонът на мусонните дъждове. Пред очите ни преминаваха удавени квартали: върху успокоената вода плуваха полусрутени коптори, оскъдна покъщнина, тръстикова слама, бамбукови пръти, трупове на животни и хора. По екрана наедряваха изопнатите от страх лица и все си мислех, че очите на индиеца са създадени да изразяват мъката на този свят…
Проливните дъждове не спираха. Те щяха да валят непрекъснато през осемнадесетте дни, докато стояхме в Бомбай, щяха да ни „вържат“ на кораба, защото навън бе потоп: и без това от дълъг живот на море в душата ти става неуютно, а на всичко отгоре — и кишата на дъждовен Бомбай. В такива дни очите ти се напояват с особен блясък, с нещо, което напомня очите на индийците. И ти заставаш до филистрина, опираш чело о стъклото и те обзема самота и скръб, душата ти замира, защото разбираш, че не са ти останали сили за връщане. Тези дъждове са описани от Стефан Цвайг в новелата „Амок“, без чието заглавие авторите на кръстословиците ще закъсат…