Любовният сезон на търтеите
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовният сезон на търтеите». Краткое содержание книги:
А не след дълго разбрах и причината за изблика на внезапната й деловитост. За секунда си помислих, че е дочула гласа на съвестта, но нищо подобно. Някой излизаше през парадния вход и сърцето ми зае с подскок мястото на третата сливица, когато видях, че е Мадлин Басет.
Тъкмо си казах: „Това е краят“, защото изглеждаше неизбежно след две крачки да не влезе в трапезарията и да не попие последните новини от Девърил Хол, когато тя пое наляво, вместо надясно, и забелязах какво бях пропуснал в онзи ужасен пръв момент — носеше кошница и градински ножици. Явно беше тръгнала да бере цветя преди закуска. Изчезна от погледа ми, а аз отново останах насаме с котката.
Както веднъж доста сполучливо се изрази Джийвс, в плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава50, та сега веднага ми стана ясно, че за мен приливът е настъпи.
Ала последните събития бяха изцедили силиците ми. Видът на Мадлин Басет в такава непосредствена близост, че бих могъл да хвърля камъче в устата й, имаше върху мен мощното въздействие на удар по носа. В момента бях куха и крехка черупка, неспособна дори да ритне котката, която вероятно си беше затвърдила впечатлението, че вцепененият Устър е дърво, та се зае да точи ноктите си в крака му.
Извадих късмет, че бях куха черупка, а не дърво, защото точно в секундата, когато, ако имах конските сили, щях да нахълтам през прозореца на трапезарията, от него излезе момиче с бяло рошаво куче в ръце. На хубаво магаре щях да се направя, ако бях яхнал прилива, понасящ към слава, защото към никаква слава нямаше да ме доведе. Щеше да ме доведе до силен сблъсък на прага.
Защото новопоявилата се беше яко набито момиче от онези, дето изиграват пет сета тенис, без да променят ритъма на дишането си, а по траурното лице заключих, че трябва да е съученичката на Мадлин — същата, чийто сексуален живот наскоро беше ударил на камък. Лоша работа, разбира се, и човек можеше да съжалява, че тя и мъжът на нейните мечти не бяха успели да се споразумеят, но точно тогава не ми беше до любовните й несгоди. Вниманието ми бе канализирано върху факта, че търпя провал. Благодарение на закъснението, причинено от времегубието на оня палавник пощаджията, планът на кампанията ми се бе срутил из основи. Не можех да зафункционирам, когато из краката ми се мотаеха яки девици.
Имаше само една надежда. Поведението й бе на момиче, канещо се да разходи кучето си, и имаше вероятност тя и приятелчето й да поемат достатъчно надалеч, за да мога да си свърша работата. Тъкмо размишлявах на коя вероятност да заложа ризата си, когато тя сложи кучето на земята и аз установих с неописуеми чувства, че то се насочва право към моя храст. След секунда щеше да идентифицира съдържанието му и да се съдере от лай. Защото още не се е родило куче, което да приеме присъствието на чужди хора в храстите с безмълвно повдигане на едната вежда. Усетих, че работата може да свърши не само с разкриване, срам и позор, но и с ухапване по глезена.
Напрегнатото положение бе спасено от котката. Дали защото още не беше закусила, или очарованието от компанията на Бъртрам Устър бе започнало най-сетне да се износва, тя избра точно този момент да ме напусне. Обърна се на токове и излезе от храста, навирила опашка към небето, а бялото рошаво куче я видя, избухна в кучешка версия на творбата на леля Шарлът „На лов сме тръгнали сега“ и след лаконично „Ало, ало, ало“, тръгна с весел зов на лов. Преследването бе през храсталаци и над страшен ров във тази ловна утрин ясна, като съученичката на Мадлин Басет в ариергарда довършваше ловната сценка.
На завоя редът беше следният:
1. Котка.
2. Куче.
3. Съученичка на Мадлин Басет.
Водачите бягаха почти гърди до гърди. Между втория и третия имаше няколко дължини.
Повече не се чудих и маех. Случайният минувач, ако наоколо имаше такъв, щеше да стане свидетел само на някакъв вихър. Десет секунди по-късно стоях задъхан до масата с писмото на Гъси в ръка.
Миг — и то се ската в джоба на панталона, още миг — и бях до прозореца с оглед бързо смотаване от полесражението. Тъкмо да избръмча обратно към родния храст, когато внезапно забелязах яката девойка да се връща с рошавото куче в ръце и разбрах какво се е случило. На белите рошави кученца им липсва издръжливост. Бяха добри на спринтовите дисциплини, но безнадеждни на дълги разстояния. Това куче беше протичало в духа „Ало, ало“ първите петдесетина метра и — спряло да си поеме дъх — бе попаднало в ръцете на стопанката си.
50
Шекспир, „Юлий Цезар“, IV действие, III сцена. Превод на Валери Петров. — Б.пр.