Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Загледах се в преминаващата носилка.
— Но човекът вътре не е ли мъртъв?
— Не, крият го, за да му спестят неудобството — Мария изтри устни с опакото на дланта си. — Болниците на Флоренция са истинско чудо — тя се усмихна кисело. — Така и трябва — в този град има повече жертви на отровата и камата, отколкото в цяла Италия, дори в Рим.
— Приличат на „Осмината“ — отбеляза Бенджамин.
Мария пришпори магарето си и погледна през рамо към господаря ми.
— Ако попаднеш във властта на „Осмината“ — подвикна му тя, — ще разбереш, че от тях не можеш да очакваш милост.
Заби камбана.
— По-бързо! — извика Мария, когато излязохме от уличката и посочи през площада към голяма, правоъгълна и укрепена сграда.
— Дворецът на рода Медичи. Кардиналът ви очаква — тя дръпна юздите на магарето и застана до нас. — Има един английски израз: „Ако ще вечеряш с дявола…“
— „… носи си дълга лъжица!“ — завърших вместо нея.
— Щом си наясно — прошепна Мария, — знай, че в този случай ще ти трябва много дълга лъжица.
Глава девета
Оставихме конете си в близкия хан и влязохме в двореца. Семейство Медичи определено бяха непочтени, както разбрах за собствена сметка, но знаеха как да строят и как да живеят. Дворецът беше изключителен. Изкачихме се по стълбище в голям двор с фонтан в средата; водата се стичаше от купа, държана от красива нимфа от слонова кост. Прекосихме двора и влязохме в необичайна градина, пълна с лаврови и дафинови дървета, сенчести улички, големи езера и какви ли не статуи, главно мраморни. В единия ъгъл — поне така ни прошепна Мария — имаше ледница. Там, в мазето, върху буретата с вино слагали лед, за да го запазят по-задълго.
Посрещнаха ни надути шамбелани в ливреи с цветовете на Медичите и герб, избродиран върху туниките. Те ни поведоха през разкошни галерии, по чиито стени висяха картини, златоткани и кадифени тъкани, върху които бяха избродирани най-различни неща — птици, дървета, цветя и чуждоземски пейзажи. Във всяко помещение имаше хора. Някои работеха, други се излежаваха. Забелязах колко много мъже, някои в полуброня, но всички въоръжени със саби и ками, охраняваха галериите, вратите и преддверията. Покоите на кардинал Джулио бяха в центъра на тази огромна мрежа. Той ни очакваше в красива стая с висок таван и стени в сребристо и златисто, чийто под беше покрит с килими от чиста вълна. Кардиналът седеше зад писалище близо до прозорец, който гледаше към площада, и диктуваше писма до владетелите и висшите духовници на цяла Европа — на пет-шест писари, всеки от които имаше собствено писалище.
Известно време стояхме и го наблюдавахме. Най-накрая кардиналът ни забеляза и внимателно ни огледа с присвити очи, докато си играеше със златния пискюл на пурпурната си роба. Внезапно той вдигна пръст. Оригинален часовник от слонова кост и злато, който стоеше на полицата над огромната камина, изсвири мелодия и после отброи дванадесет удара. Когато последният звук заглъхна, кардиналът позвъни със сребърно звънче. Плесна с ръце, писарите изчезнаха и той ни подкани с жест да се приближим. Стъпките ни бяха странно безшумни заради дебелите вълнени килими и тежките драперии по стените, които поглъщаха всеки звук. Коленичихме и целунахме ръката му в пурпурна ръкавица. С рубините по пръстите си можеше да купи половин Англия. След като си разменихме подобаващите любезности, той ни заведе до малка, драпирана с кадифе ниша, и ни покани да седнем под прекрасна картина, изобразяваща Адам и Ева, изкушавани от змията. Спомням си я живо, защото голата жена на нея беше много красива и изглеждаше като жива. Кардинал Джулио седна срещу нас на малък, подобен на трон стол, с неизменна усмивка върху гладкото си лице с маслинов тен. Продължителното мълчание ме изтормози и ми се дощя черните и неми телохранители отвън да не ни бяха взели бойните колани. Погледнах към часовника на отсрещната стена на стаята, от който Бенджамин изглеждаше очарован.
— Подарък от император Карл — каза тихо кардиналът. — Той много обича часовници. Знаехте ли това?
(По онова време нямах и представа. Почти нищо не знаех за император Карл V от династията на Хабсбургите с квадратната челюст, но след време го опознах добре. Той беше един от най-интересните хора, които съм срещал. Обсебен бе от времето и се беше заобиколил с какви ли не часовници. Отидох да го посетя, малко след като се оттегли в манастир, за да се подготви за смъртта. В килията му имаше толкова много часовници, че тиктакането им се чуваше от двора. Да, това прави времето с хората!)