Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— И винаги си се бил за Флоренция? — прекъсна господарят ми една доста дълга история.
— Не, не. Известно време се бих за французите. Прекарах две години дори на вашия остров. Наеха ме за майстор-стрелец.
— Умееш ли да си служиш с аркебуз? — невинно го попита Бенджамин.
— Не по-зле от който и да било в Европа — похвали се Джовани.
После осъзна какво е казал и отново се нацупи. Пришпори коня си напред и почти не проговори, докато стигнахме до оживения път, който водеше към северните порти на Флоренция.
— Изпратих ви до града — промърмори той. — Сега трябва да се връщам.
Бенджамин обърна коня си, загледа как Джовани се отдалечава и ми се усмихна.
— Флорентински наемник, който е работил за Хенри Английски и добре си служи с аркебуз. Интересно, а, Роджър?
— И аз можех да ви го кажа! — разгорещено се обади Мария. — Джовани е подъл негодник. Той е от хората, които обичат да убиват. Не е по-различен от семейството, на което служи. Господарят Франческо може и да беше лош човек, но не беше кръвожаден като останалите — тя понижи глас, защото бърборенето й на английски можеше да привлече вниманието на други пътници. — Те всички са жестоки. Ако Алесандро те бе убил, щяха да се смеят. А Джовани е шпионин.
— Какво искаш да кажеш? — Бенджамин приближи коня си.
— Шпионин е! Или за Медичите, или за Осмината, а вероятно и за двете страни. Виждала съм го да се измъква нощем от къщата, когато не се въргаля с господарката Беатриче — тя дръпна юздите на магарето. — Това ще свърши с кръвопролитие — добави мрачно. — Енрико не е глупак. Ако ги залови, ще умре един от двамата — или той, или Джовани.
— Какво друго знаеш? — попитах я.
Мария отвърна поглед.
— Казах ви всичко, което знам — тя погледна отново към града, където високият купол на катедралата се открояваше в маранята. — Мразя това място — прошепна. — Баща ми умря тук. Когато спечеля достатъчно сребро и злато, ще замина — тя вдигна поглед и се усмихна. — За Англия, нали, Роджър?
Погледнах към господаря си, но той сви рамене.
— За Англия, нали? — настоя тя.
— Да, Мария, за Англия.
Влязохме в града през порта, украсена с няколко отсечени глави. Мария яздеше пред нас и ни водеше по криволичещите флорентински улици, покрай сергиите на месарите, отрупани с овнешко и телешко. Забелязах нещо доста странно. В Лондон никога не знаеш какво месо купуваш. Както отбелязах и преди в мемоарите си, аз съм авторитет по тези въпроси, просто защото съм ял месо и от котка, и от плъх, затова знам разликата, а другите — не. Онова, което смятат за сочно заешко, често е останки на улична котка. Но във Флоренция има заповед на Съвета, че главите и кожите на всички животни, чието месо се продава, трябва да бъдат изложени пред сергията. Това със сигурност е полезно, но да гледаш в оцъклените очи на овце, телета, зайци и агнета е неприятно.
Улиците бяха оживени и претъпкани като лондонските. Ушите ми кънтяха от блъскането на тенджери и тигани, звън на монети, виковете на вехтошарите и на продавачите на съдове. Улиците бяха задръстени от мулета и каруци. От време на време излизахме от някоя тясна уличка на един от красивите градски площади, широки и павирани, с прекрасни фонтани в средата. Докато пресичахме един от тях, ме смути видът на няколко души, облечени в черно, същински призраци, носещи черна траурна носилка. Докато минаваха, всички сваляха шапки и дори най-грубите и цапнати в устата каруцари, преместваха каруците си встрани, за да им дадат път.
— Това са Братята на милосърдието — обясни Мария и посочи към водача на облечените в черно призраци. — Всяка група от десет души има свой началник. Можете да го разпознаете по кожената кесия, която носи на пояса си. В нея има коняк, прахове срещу кашлица и ключа за отделението под носилката. В него има чаша, стола, разпятие и светена вода, в случай, че някой болен умре на път за болницата.
Погледнах към високите фигури в черни наметала, качулки и маски с отвори за очите, носа и устата.
— Приличат на демони — прошепнах.
— Не, не, — отвърна Мария. — Братята на Милосърдието са най-голямата слава на Флоренция. Те посещават болните и ги отнасят до болниците, но законите на ордена им ги принуждават винаги да са маскирани, за да не ги възхваляват за добродетелите им, а и те да не могат да се възгордеят с това.