Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Ужасна поличба — прошепна тя. Вдигна очи, притиснала малките си юмручета до гърдите. — Мастър Шалот, флорентинците са най-суеверните хора на тази земя. Ако сова влезе в ранна утрин в къщата, това вещае нещо страшно.
Погледнах назад към вилата.
— Вижда ми се доста солидна! — пошегувах се.
Тя стисна пръстите ми в горещата си ръчица.
— Това е знак, че Албрици ще изгубят властта си. Нека дойда във Флоренция с теб и Бенджамин.
Погледнах надолу.
— Вече не съм ли Мърморко? — попитах закачливо.
— Съжалявам — прошепна тя.
Бръкнах под ризата си и извадих ръкавицата й.
— Може ли да я задържа?
— Разбира се — прошепна тя. — Но ми обещай, че когато се върнеш в Англия ще ме вземеш със себе си!
Изглеждаше толкова самотна и нещастна, че аз се съгласих. Тя се обърна, заподскача като момиченце и помаха на господаря ми, който идваше към нас.
— Все едно слънцето е паднало от небето — отбеляза той, кимвайки към вилата.
— Господарю, дори в Англия совата се смята за птица, която носи зла поличба.
— Не вярвам в подобни глупости, Роджър. Да, Пренесте призоваваше Сатаната, но аз мисля, че всички живи същества са Божии създания.
Бенджамин отиде до бунището, вдигна птичката и внимателно я огледа. Извади ръкавиците от колана си, сложи си ги, отвори човката и подуши.
— Господарю?
Бенджамин набръчка нос и хвърли совата обратно.
— Така е, Роджър. Тази малка сова не е предвестник, а жертва на зла съдба — той свали ръкавиците. — Горкото създание е било отровено с голяма доза беладона. Но как са го накарали да влезе в къщата? — Бенджамин се потупа по носа. — Роджър, какво обичат совите?
— Мишки.
— Не ставай глупав!
— Тъмното, хамбарите.
— Ако пуснеш малка сова, която е била отровена, да лети, накъде ще се насочи?
— Ще търси убежище.
Бенджамин се обърна и посочи големия отворен прозорец.
— Тя влетя оттам.
— Но кой я е пуснал? Всички бяха с нас.
— Така ли? — язвително попита Бенджамин. — Двете дами може би. Но би било лесно да излезеш, да пуснеш птицата и да се върнеш — той погледна към вилата. — Много хитро — прошепна и посочи към прозорците, чиито капаци бяха затворени, за да не влиза слънце. — Някой е подготвил всичко това. Осъзнаваш ли, че това е единственият отворен прозорец? Нещо повече, сигурен съм, че ако тази сова беше умряла някъде другаде, ефектът щеше да е съвсем същият. Някой истеричен прислужник щеше да влезе и да съобщи новината. — Бенджамин почеса брадичката си. — Чудя се кой я е пуснал!
— Не трябва да забравяме Господаря на Осмината.
— Да — промърмори Бенджамин. — Нито пък срещата ни във Флоренция. Хайде, майсторе на сабята, време е да тръгваме.
Когато се върнахме във вилата, семейство Албрици се бяха разпръснали. Бяха повикали лекар, за да се погрижи за драскотината на Алесандро. Двете дами се бяха оттеглили в стаите си в пристъп на меланхолия. Джовани ни чакаше в конюшнята, приготвил конете. Мария, която стоеше малко по-надалеч, държеше юздите на малко бяло магаре. Изразът на лицето й подсказваше, че вече се е скарала с Джовани заради решението да ни придружи до Флоренция. Аз се бях изкъпал и сменил подгизналата си от пот риза от дуела. Господарят ми ме беше посъветвал да се мия редовно при този горещ климат.
— Това отваря порите — обясни ми той — и поддържа кожата свежа. Иначе — допълни той усмихнато — ще се чешеш между краката до побъркване.
(Разумен човек беше господарят ми. Ще ми се и другите, особено настоящата кралица, да имаха неговите изисквания за чистота. Представата на кралица Елизабет за взимане на вана е да мацне с розова вода ръцете и лицето си и да прикрие естествената си миризма с множество шишенца парфюм. Ако питате мен, в разгара на лятото английският двор мирише на бунище. Веднъж се опитах да предам съвета на господаря ми на кралицата, но тя ме погледна като ударена от гръм.
— Да се къпя на Великден и на Коледа? — възкликна тя. — Не ставай глупав, Роджър! Топлата вода разрежда телесните течности и състарява плътта.
Как да се пребориш с мнението на някакъв тъп лекар?)
Слънцето се изкачваше в небето, когато излязохме от вила Албрици. Не забравяйте, беше все още ранна утрин. (Италианците се събуждат призори и си почиват рано следобед.) Отначало Джовани беше мълчалив, все още стреснат от появата на проклетата сова, но господарят държеше да му зададе някои въпроси и го направи доста настоятелно. Първоначално той поведе небрежен разговор, похвали коня на наемника и ездаческите му умения, попита го къде е роден и в кои походи се е бил. Докато яздехме в раван по прашния път, Джовани ни обясни, че воювал, откакто се помнел. Слушах внимателно разказа му, опитвайки се да не обръщам внимание на Мария, която яздеше зад Джовани, правеше гримаси и го имитираше.