Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Роджър!
— Не ми чети проповеди, господарю! Той е арогантен негодник! — Погледнах в очите на Бенджамин и прочетох в тях възхищение.
— Не, не, гордея се с теб, Роджър. Знам, че ненавиждаш насилието. Беше много смело да защитиш Мария. Ако не го беше направил, аз щях да го сторя!
(Мили Боже, господарят ми беше толкова наивен! Ненавиждал съм насилието! Много беше прав! Не мога да гледам кръв, особено моята!)
Както и да е, нали се правех на смелия Хектор, преглътнах и се молех ръцете ми да не се изпотят прекалено, та да не мога да държа сабята.
Бенджамин потупа бойния ми колан.
— Вероятно той ще се бие с рапира. Не забравяй наученото от португалците.
Слязохме в градината. Цялото семейство се беше събрало. Изучавах лицата им; освен Енрико и Родриго, всички приемаха предстоящия дуел като представление в тяхна чест. Дори слугите, които стояха отзад, бяха донесли плодове и вино, за да могат да наблюдават как страхливият англичанин ще бъде ранен, а може би убит. Мария ме гледаше извинително, сякаш току-що бе осъзнала какво е предизвикала. С полуразтворени устни, тя притича през тревата и ме хвана за ръката.
— Нямаше нужда, Мърморко — прошепна тя. — Той непрекъснато ме удря. Но не много силно.
Поклатих глава.
— Искам да избягам! — изсъсках. — Но къде да отида? — Хванах една от малките кадифени ръкавици, която носеше под колана си и я пъхнах под ризата си. — Ще я нося като талисман в битката.
Малкото създание се изчерви и прехапа долната си устна.
— Съжалявам, че те наричах „Мърморко“.
— Готов ли си, англичанино?
Погледнах през росната трева. Алесандро бе заел елегантна стойка, с рапира и кама в ръцете. Размахваше ги насам-натам, въртеше ги така, че слънцето блестеше по ръбовете на остриетата и разкриваше колко добре са наточени. Стомахът ми се беше свил. Молех се да не затворя очи — нещо, което винаги правех, когато се дуелирах. Не мога да ви обясня защо — просто детска реакция. Или още по-лошо — да не повърна или да припадна.
— Готов ли си, Роджър? — попита господарят ми.
— Повече не бих и могъл да бъда.
Извадих сабята и камата и тръгнах през тревата. Не биваше да го правя — подметките ми се хлъзнаха и аз паднах на колене, изчервявайки се от неудобство, когато това предизвика дружен смях.
— Страхуваш ли се, англичанино? — обади се Алесандро. — Бианка, донеси му ароматните си соли.
Изправих се, забих сабята и камата в пръстта и седнах.
— Ще се подмокриш! — извика Алесандро.
Без да му обръщам внимание, събух ботушите и чорапите си.
(Вие, младежи, които четете това, помнете съвета на стария Шалот. На хлъзгав терен най-добре е да си бос. Ако не можеш да избягаш, разбира се.)
Отново се изправих и стиснал сабята и камата, небрежно тръгнах към Алесандро, надявайки се, че стомахът няма да ме предаде. Родриго застана между нас, мрачният Джовани — до него.
— Алесандро — тихо каза Родриго, — не е нужно да се биеш с този човек. Той не ти е равен.
— Да, чичо, той е измет, но трябва да го науча на обноски.
Родриго ме погледна тъжно и сви рамене.
— Бийте се тогава! — възкликна той. — До първа кръв!
Сърцето ми подскочи от радост, но когато погледнах към лукавото лице на Джовани, разбрах, че първата кръв ще бъде от рана в сърцето ми. Той и Родриго отстъпиха. Разговорът заглъхна. Алесандро лениво зае позиция, обърна се леко встрани и вдигна оръжието си. Нервно пристъпих напред, преструвайки се на невежа и заех неговата стойка. Щом оръжията ни се допряха, Алесандро отскочи назад, а после се втурна наведен напред. Парирах удара с рапирата и отстъпих. Той продължи да напада и под хорови възгласи „Алесандро“ и ободрителни викове, остриетата ни се кръстосаха няколко пъти. Той търсеше слабото ми място, а аз се правех на уплашен ученик, но бях нащрек. Разпознах начина му на бой — беше подъл негодник. Не би ме пожалил, ако се открия, защото искаше да приключи бързо. Отново ме нападна яростно, рапирата му прониза въздуха и аз осъзнах, че владее по-добре камата, отколкото рапирата. От нея трябваше да се пазя. Той замахваше внезапно от горе на долу и я насочваше към тялото ми, веднъж едва не ме прониза в слабините. Това ми стигаше. Мъж без топки е мъж без бъдеще. Бързо отстъпих и прехвърлих сабята си в лявата ръка, наслаждавайки се на изненадата в очите на Алесандро. И тогава започнах. Не се хваля, но оттам нататък цялата работа не приличаше много на дуел. Алесандро нямаше опит в бой срещу човек, който използва лявата си ръка. Смяната го обърка. Стана тромав, парира един удар с камата, отстъпи прекалено бавно и аз го промуших в рамото. Рукна кръв и ризата му бързо поаленя, макар че раната изглеждаше по-опасна, отколкото беше. Лейди Бианка извика: