Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Без да губи повече време, Елбраян се затича надолу по склона и навлезе в мъглата. Не бе направил и няколко крачки, когато откри Джуравиел да го чака с приветлива усмивка на уста. За миг се зачуди как така не го бе видял отвън, после обаче се сети, че отвън не се виждаха и дървета, макар те да се издигаха навсякъде около него.
Толкова много въпроси изникваха с всяка изминала секунда, че Елбраян не беше много сигурен дали иска да научи отговорите им, не и сега.
Джуравиел тръгна надолу и той го последва. Не след дълго излязоха от сивия облак и тогава зелената долина в подножието на планините се разкри пред Елбраян в цялата си прелест. За пореден път този ден младият мъж беше поразен. Напук на всичко преживяно, напук на страховете и ужаса, усети как го обзема покой, а по тялото му се разлива мека топлина. Вече не се чувстваше изгубен, а ако наистина беше мъртъв (това му се струваше все по-вероятно), значи смъртта съвсем не беше толкова страшна!
Гората, в която се бе озовал незнайно как, се оказа най-красивото място, което беше виждал през краткия си живот. Тревата бе гъста като килим и сякаш се разтваряше под краката им, а равните пътеки, макар да изглеждаха така сякаш ще свършат само след метър-два, лъкатушеха и продължаваха във всяка посока, в която Джуравиел решеше да свърне. Водачът му, това Елбраян бързо установи, не следваше вече съществуващи пътеки, а сам ги правеше, докато вървеше през треви и гъсталаци със същата лекота, с която някой човек би прегазил плитък ручей. Младежът едва се бе съвзел от изумлението си, когато отново го обзе несещана до този миг възхита — отвсякъде го заливаха безброй ярки цветове, приказни аромати изпълваха въздуха и се смесваха с веселите гласове на десетки пойни птички, с нежния ромон на невидим поток и далечния, гърлен зов на някакво незнайно животно. Сякаш цялото място бе песен, долетяла от някое предание за отдавна отминали времена, безброй усещания галеха сетивата на младежа и го караха да се чувства така жив, както никога досега.
Съзнанието му се бореше с това усещане; мъчеше се да извика спомена за Дъндалис, отново да преживее ужаса на онези мигове, за да остане нащрек, да не се поддаде на вълшебството на приказната гора. Все още хранеше мисли за бягство, макар да не знаеше нито къде да отиде, нито дали изобщо иска да си тръгне. Погледът му се спря на един близък клон и той си го представи като оръжие, макар че дори мисълта за оръжие изглеждаше някак не на място тук. Въпреки това Елбраян продължи да се бори с магията на гората — доказателство за желязната му воля. Ала даже споменът за съвсем скорошната трагедия не бе в състояние да се задържи задълго в съзнанието му, докато той за първи път крачеше из долината, която елфите наричаха свой дом. Нямаше място за мрачни мисли там, където Бели’мар Джуравиел и неговите събратя танцуваха и се смееха.
— Ще ми кажеш ли поне къде се намираме? — обърна се Елбраян към своя водач, който от известно време изглеждаше така, сякаш ходи насън и напълно е забравил младия си спътник.
След около три-четири метра Джуравиел спря и се обърна:
— Във вашите карти това място (ако изобщо го има там) се нарича просто Долина на мъглите.
Елбраян, комуто това име не говореше абсолютно нищо, сви рамене, макар да се радваше да научи, че все пак има карти, на които тази долина е отбелязана. Ако това бе вярно, значи все пак не беше мъртъв.
— В действителност, истинското му име е Андур’Блау Иннинес, Облачната крепост, въпреки че малцина от твоя народ са чували това име, а онези, които го знаят, предпочитат да не го разтръбяват наляво и надясно.
— Винаги ли говориш с гатанки? — възнегодува Елбраян.
— А ти винаги ли задаваш глупави въпроси?
— Какво глупаво има в това да искам да науча къде съм попаднал?
— Е, нали ти казах. Нима моят отговор промени нещо? Чувстваш ли се по-спокоен сега, когато знаеш, че си попаднал на място, за което никога досега не си чувал?
Елбраян изръмжа и разроши светлокестенявата си коса.
— Все пак — продължи елфът със снизхождение в гласа, — твоят народ държи да отбележи всяко кътче от света в своите карти, да даде име на всичко, което среща по пътя си, да му сложи етикет и да го постави в съответната категория, сякаш така получава власт над онова, което не може да бъде подчинено. Лъжливо усещане за сигурност, предполагам.
— Сигурност?
— Арогантност — поясни Джуравиел, после изведнъж плесна с ръце и възторжено възкликна: — Млади човече! Ти се намираш в Андур’Блау Иннинес!