Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Уа-а-а-а-а!
— … амброво олио…
— Ей, господарю…
— … орлово око…
— Господарю…
— … натриев глутамид…
— ГОСПОДА-А-А-АРЮ!
— О — погледна я Еймър с примигващи очи. — Да, Уилоу?
— К’во прайш!?!?
— Какво ли? — Той се вгледа в покритата с пяна течност в стъкленицата. — Гадателска доза, Уилоу.
— Каква доза?
— Гадателска. Да мога да наблюдавам Самона, където и да се намира.
— Ще я шпионираш? — ахна тя.
— Уилоу! — възмути се Еймър. — Аз само изпълнявам важна разузнавателна задача със стратегическа цел.
— Точно това имах предвид. И защо все пак трябва да я следиш?
— Налага се — сви устни той, вторачен в стъкленицата. — Как да ти обясня, тя опитва всякакви възможни начини да ме покори.
— Теб ли да покори? Това пък за какво й е?
— Защото е жена.
— Това не е причина — защити се Уилоу.
— За Самона е — настоя той. — Вече ти казах, че мрази всички мъже.
— И особено теб, ‘щото не си магьосник?
— Затова и защото съм единственият мъж, когото не може да покори с магиите си.
— А защо не може?
— Защото и аз имам свои магии.
Уилоу отново изглеждаше озадачена.
— Както ми се стори, одеве каза, че не си вещер.
— Магьосник — поправи я разсеяно Еймър. — Така се наричат мъжете. При това аз не съм. Аз съм алхимик.
— Същата работа.
— Нямат нищо общо — въздъхна Еймър, опитвайки се да запази спокойствие и да й обясни по друг начин това, което вече й бе обяснил. — Една вещица получава силите си от дявола. А алхимикът ги постига чрез опити.
— Трябва да си го запиша — измърмори Уилоу. — Четвърта глава: Магии, мъжки и женски… Значи, ти си алхимик?
— Точно така.
— А тя — вещица?
— Аха.
— И затова те мрази?
Еймър я изгледа смаяно.
— Знаеш ли, Уилоу, може би имаш право. Ако и аз бях получил магическите си умения от дявола, тя сигурно изобщо нямаше да ме забележи.
— Но защо? — обърка се напълно огънчето.
— Ето това, скъпа моя, е една от странностите на женския мозък.
— Значи не знаеш.
— Точно така.
Тихичко бълбукане извести, че дозата е готова. Еймър изрече някакво заклинание и се вторачи в течността.
— Да видим сега…
В стъкленицата се виеше валмо от пъстроцветни пушеци. Повтори заклинанието в друг вариант — отново без резултат. Опита втори и трети път — накрая загуби търпение и плесна стъкленицата. Пушеците се завихриха, източиха се и се заусукваха като змии един о друг, докато накрая приеха очертанията на Самона.
Беше облечена в рокля от червено кадифе с дълбоко деколте и висока елизабетинска яка, която обрамчваше главата й като пурпурен ореол. Корсажът бе прилепнал плътно към тялото й, сякаш бе родена с него и бе променял формата си заедно с нея, стеснявал се е малко по малко в кръста и се е издувал под полата, докато бедрата й са се изпълвали с плът, нежно се е извивал и е пълзял нагоре в безуспешен опит да скрие високите й изпъкнали гърди. Там платът отстъпваше място на разкошните, потрепващи къдри черна коса. Гладката кожа на лицето й бе леко матова, имаше черни полегати очи и широки, плътни, кървавочервени устни.
Всичко това Еймър забеляза едва сега, а тя бе пред очите му през цялото му детство и юношество, без обаче да й обръща особено внимание. Отново бе сменила цвета на веждите си и махагоновите отблясъци блещукаха под косите й.
— Все тази досада — промълви той, като се взираше в стъкленицата.
— Не е вярно, господарю!
— Не аз! Самона.
— Господарю! Наистина не бива!
— Мисля, че се налага — намръщи се той, забелязал нещо. Защото ръцете на тази миниатюрна Самона шетаха чевръсто между бутилките по лавиците край камината и изсипваха съдържанието им в котле, което клокочеше весело над невероятно зелените пламъци. Тя разбърка сместа, пусна в нея щипка бял, блещукащ прах и се изправи, измервайки пулса си, докато наблюдаваше набъбващата течност.
— Какво прави, господарю?
— Ти май каза, че не е хубаво да се шпионира, Уилоу.
— Да, но клюките са нещо друго. Казвай!
— И тя приготвя доза — усмихна се той. — Каква ли? Да проверим… екстракт от свеж зефир… сълзи на прах… радлакум… Това пък какво е?
— И аз това се чудех — измърмори Уилоу.
— Боже Господи! — опули очи Еймър. — Поредният афродизиак.
Отмерила нужното време, миниатюрната Самона отмести котлето от огъня, остави го за няколко минути настрана, след това гребна с черпак от пяната на повърхността и я изсипа в малко шишенце. Вдигна го срещу светлината и рубиновата течност проблесна под изпаренията. Очите й светнаха. Усмихна се самодоволно, после се разкикоти.