През дивия Кюрдистан

— Да, ако мога.

— Можеш. Преди това обаче ще ти докажа, че знам как да почета Кадир бей: ти ще влезеш при мютеселима преди мен.

— Сериозно ли говориш?

— С един храбър кюрд шега не бива.

— Чухте ли? — обърна се той към останалите. — Този чужденец ефенди знае какво е учтивост. Но един беруари също познава законите на добрите обноски. — Обръщайки се към мен, той добави: — Господарю, благодаря ти, че зарадва сърцето ми. Но аз ще изчакам, докато разговаряш с Исмаил бей.

— Приемам, защото знам, че няма да чакаш дълго. Кажи, имаш ли време след разговора с коменданта да дойдеш при мен?

— Ще дойда, а после ще яздя по-бързо. Къде живееш?

— При Селим ага, полковника на арнаутите.

Беруаринът се оттегли с одобрително кимване, а слугата отвори вратата, за да ни пусне вътре с Линдси.

Стаята, в която се озовахме, беше облепена със стар, избелял тапет. До задната врата, на праг, висок около стъпка и покрит с килим, седеше комендантът. Той беше висок, мършав човек, със скулесто, преждевременно състарено лице. Погледът му беше мътен и не будеше доверие. Исмаил бей се изправи при появата ни и с жест ни показа да седнем от двете му страни. Това не ме затрудни, но Линдси се поизмъчи, докато скръсти крака и заеме онази поза, която турците наричат «покой на ставите». Който не е свикнал с нея, му изтръпват краката, така че е принуден да се изправи. Съобразявайки се с англичанина, трябваше да се погрижа разговорът ни да не продължи толкова дълго.

— Хош гелдин, йомнирис чок ола! (Бъдете ми добре дошли, да живеете дълго!) — ни посрещна комендантът.

— Също и ти! — му отговорих. — Ние идваме отдалеч, за да ти кажем, че сме радостни да зърнем лика ти. Нека изобилието да не напуска твоя дом и да успееш във всичко, което предприемаш!

— И аз ви желая благополучие и много успех във всичко, което правите! Как се казва страната, станала свидетел на първия ти ден, ефенди?

— Алемания.

— И живее ли в нея някой велик султан?

— Живеят много султани.

— И много войници?

— Когато султаните на Алемания събират войниците си, няколко милиона очи са отправени към тях.

— Още не съм посетил тази страна, но сигурно е голяма и прочута, тъй като си под закрилата на падишаха.

Това беше знак, че трябваше да се легитимирам. Направих го веднага.

— Думите ти са верни. Тук виждам този буюрулду на султана. Исмаил бей го взе и допря до челото, устата и гърдите си. После го зачете.

— Но тук името ти е написано другояче, а не Кара Бен Немзи.

Можех да изпадна в неловко положение. Обстоятелството, поради което запазих името си, дадено от Халеф, можеше да ми навреди. Но бързо се овладях и казах:

— Можеш ли да ми прочетеш името, което е написано в буюрулдуто?

Той се опита, но не успя. А при името на родното ми място окончателно се запъна.

— Виждаш ли! — обясних му аз. — Никой турчин не може правилно да прочете и изговори имената от Алемания. Никой мюфтия или ходжа не е успял, защото езикът ни е труден и се пише с други букви. Аз съм Кара Бен Немзи ефенди. Това доказва и писмото, което ми даде за теб мютесарифът от Мосул.