През дебрите на Балкана

— Много си любезен! Нека продължим заедно!

Той доволно кимна и се приближи с коня си до мен. Известно време яздихме мълчаливо. Той наблюдаваше жребеца и оръжията ми с видим интерес. Освен това ми се стори, че от време на време загрижено се оглежда наоколо. Имаше ли тук нещо, от което можеше да се страхува? Сметнах, че е благоразумно да не поставям въпроси. По-късно, разбира се, узнах причината за тези тревожни погледи.

— След Кабач ще продължиш ли нататък? — попита ме той вече по-любезно.

— Не.

— Ще ходим ли там при някого на гости?

— Да.

— Мога ли да узная при кого? Нали не познаваш тези места, вероятно ще мога да ти покажа къщата му.

— Отивам при сахатчията Али.

— О, познавам го! Ще минем покрай къщата му. Ще ти я покажа.

Разговорът отново замря. Нямах никакво желание да се впускам в приказки. А, изглежда, и спътникът ми имаше същото настроение. Така изминахме доста голямо разстояние, без да си кажем нито дума повече.

Пътят все повече се изкачваше нагоре, между дърветата в гората. Стигнахме до споменатото от пекаря възвишение и мястото, където следите от каруците завиваха надясно. Забелязваше се, че все пак някои хора бяха продължили ездата си на запад. В тази посока поехме и ние, а после скоро се показа и потокът, за който беше ставало дума.

След известно време стигнахме до една малка просека, в чийто край забелязах продълговата колиба. Беше изградена много грубо от камъни и покрита с нацепени дърва, наредени като керемиди. Виждаше се ниска врата и едно малко прозорче. В покрива имаше отвор, чието предназначение беше да отвежда навън дима. Могъщи дъбове разперваха клони над тази самобитна постройка която създаваше впечатление за тъжна самота.

Сякаш между другото спътникът ми посочи към колибата и каза:

— Там живее един просяк.

Той не даде вид, че смята да спира коня си. Това обстоятелство премахна подозрението, което хранех. Спрях жребеца си и попитах:

— Как се казва този просяк?

— Шабан.

— Не е ли бил преди майстор на метли?

— Да.

— Тогава трябва да отида при него за малко. Трябва да му предам една милостиня.

— Направи го. Той сигурно има нужда от нея. Аз бавно ще продължа нататък, в посока към потока. После, ако ме следваш, ще можеш да ме настигнеш.

Той действително продължи нататък. Ако беше слязъл веднага, това щеше да ме накара да удвоя подозренията си. Сега се чувствах спокоен. Потеглих към колибата и я обиколих веднъж, за да видя дали случайно наблизо има някой.

Въпреки че клоните им се допираха, буковите и дъбови дървета стояха толкова надалеч едно от друго, че между дебелите им стволове можех да виждам далеч навътре в гората. Не открих следа от човешко същество.

Направо ме досрамя, че се бях усъмнил. Какво би могъл да ми направи един беден, болен просяк! Нямаше засада или поне не около колибата. Мислех, че съм успял да се убедя в това. Ако имах още някакво основание за опасения, то трябваше да се търси вътре в мизерната колиба, а там не беше трудно човек да се измъкне от опасността.