Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Измъкнах бейзболната шапка от джоба си и я нахлупих. Прибрах мобифона, запасах пистолета на кръста си, смъкнах блейзера и останах по бяла риза. Веднага след случая очевидците щяха да си спомнят само най-общите подробности — цвета на дрехите, вратовръзката, такива неща. Новата шапка и изчезналият блейзер щяха да са достатъчни, за да се измъкна оттам. Извадих ризата от панталона си и я спуснах върху оръжието.
Вратите на асансьора се отвориха. Тук долу беше по-спокойно, обаче в тълпата се забелязваше необичайно оживление и бе ясно, че се е случило нещо. Тръгнах по един от коридорите, като си проправях път между купувачи, зяпащи покрай мен в опит да видят какво става. Крачех бавно, гледах да не привличам вниманието. Държах лицето си наведено и не срещах погледите на хората.
Стигнах до входа, през който бяхме влезли. Колективният ритъм наоколо вече беше нормален, просто купувачи, заети със сериозната задача да изберат най-прясната риба или по-вкусно парче месо. Измъкнах се покрай тях и излязох на улицата.
Сгънах блейзера, пъхнах пистолета в него и го избърсах в движение, като внимавах да не пропусна някоя повърхност. Правех го опипом. Цевта. Предпазителят на спусъка. Спусъкът. Ръкохватката.
Пръстовите отпечатъци са само един от проблемите. Когато е под стрес, човек се поти. Потта съдържа ДНК. Същото се отнася за микроскопичните мъртви клетки кожа, които полепват по метала. Ако имаш нещастието да те заподозрат, не е много лесно да обясниш какво прави твоята ДНК по оръжието на убийството. Дрехите на жертвите, които бях докосвал, докато ги претърсвах, не бяха такъв проблем. По тях нямаше да останат отпечатъци и сигурно не ги бях пипал толкова много, за да оставя достатъчно пот или люспи кожа.
Завих по уличка, задръстена от преливащи пластмасови кофи за смет. Алуминиева тръба се спускаше по стената на една от сградите и стигаше до отворен канал. Натиснах тръбата настрани и хвърлих пистолета в канала. Разнесе се задоволителен плисък. Озърнах се през рамо — чисто. Пратих батериите на същото място, като ги избърсах с чорапите, после върнах тръбата обратно на място и продължих нататък. Едва ли някога щяха да открият пистолета и батериите.
Даже и да ги откриеха, водата вече щеше да е отнесла всякакви следи от ДНК. А даже и да имаше ДНК, трябваше да ме арестуват, за да я сравнят с моята. Добра, многопластова защита.
Оставаше потенциалният проблем със свидетелите, разбира се. Не изпъквах като арабите, обаче не се и сливах съвсем с обстановката. Трудно можеха да се обяснят детайлите, но те сигурно бяха достатъчни за жителите на Шам Шуй По, за да си ме спомнят. Дрехите ми се отличаваха, например. Бях облечен за обяд и пазаруване в центъра, а не за кошерите на задните улички. Местните се обличаха по-небрежно. А и облеклото им стоеше различно, обикновено не много добре. Също като самия квартал, цветовете на дрехите им бяха малко посивели. Тук не взимаха костюмите си от химическо чистене колосани и провесени на закачалки. Не си перяха ризите с „Тайд“, комбиниран с избелващи вещества, нито ги сушаха в деликатни сушилни, управлявани от микропроцесори. Прането им висеше по просторите, където водата се изпаряваше в мръсния въздух. Тези и други разлики си личаха. Не можех да кажа дали свидетелите ще бъдат в състояние да ги посочат. Но трябваше да взема всички възможни мерки да се подсигуря, че това няма да има значение.
Завих зад поредния ъгъл, смачках на топка блейзера и го натиках дълбоко под гнилите боклуци в една метална кофа. Разкопчах ризата си и й устроих подобно погребение. Останах само по панталон и тениска — така изглеждах малко по-неофициално.
Направих няколко агресивни хода, за да се уверя, че не ме следят, после се качих на метрото до Мон Кок, където намерих дрогерия. Купих сапун, спирт за разтриване, гел за коса и гребен. Следващата ми спирка бе обществена тоалетна, воняща на стара урина, където изхвърлих бейзболната шапка и промених вида си, като зализах косата си. С помощта на спирта и сапуна измих евентуалните следи от барут, които можеха да се установят с ултравиолетова светлина по дланите ми. Когато излязох навън, започваше да ми се струва, че положението е сравнително овладяно.
Купих си евтина риза от уличен продавач, после влязох в едно кафене, за да се взема в ръце. Поръчах си чай от тапиока и седнах на свободна маса.
Както винаги, първата ми реакция беше шеметна приповдигнатост. Можех да умра, обаче бях оцелял. Даже да си преживял безброй гибелни схватки, после ти се иска да се смееш на глас, да скачаш, да крещиш, да направиш нещо, за да покажеш, че си жив. С усилие запазих спокоен вид и зачаках това познато желание да премине. После разгледах мерките, които бях взел, за да унищожа връзката между мен и убитите араби, и ги намерих задоволителни. И накрая започнах да мисля за следващите си ходове.