Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Лошо, че бяха загубили Биск, Сордид и Уормлик онази нощ. А може би всичко беше просто злополука, просто другата лодка се разцепи с пукот между вълните и засмука със себе си отчаяните викове на войниците към дъното, където отливът завлече всичко, което можа, със себе си в устрема си назад към по-дълбоката вода. И може би беше просто щастливото дръпване на Богинята това, че останалите, със Сатер и Абли, бяха на по-голямата лодка, тази с цялата плячка, заплавала към „Сънкърл“, докато той опъваше въжетата на предната и задната котва сред кипналите вълни.
И може би Сатер им беше казала самата истина за тази плячка. Монети на самия Толл, сребро и злато, току-що изсечени и още незацапани от нито една мръсна ръка, да, в завързани торби — е, тях ги беше видяла, нали? Видяла и прехвърлила от лодката, през перилото и в очакващите ръце на Абли, тежестта на богатство, толкова много богатство. А онова другото? Увитите в зебло обемисти тежки предмети, с издатини, изпънали сивата тъкан? Големи като идоли, на които да се кълнеш, не че град Толл имаше чак толкова много тъпи богати храмове като онези, за които беше чула от Биск — който беше живял в Корел и бе успял да се спаси от служба на Стената, като беше продал братчето си. Огромни храмове с хиляди бедняци, хвърлящи последните си медници в големите купели, докато залитаха замаяни и оцъклили очи от десетките болести, които всеки сезон раздираха бедняшките квартали. Достатъчно богати, да, за проклети идоли и инкрустирани скъпоценни камъни по жертвените купели, тъй че изобщо не я притесняваше, че са ограбили онези ядящи човешки души и, ох, колко благочестиви мошеници, стига онези увити в зебло неща да бяха това, но не бяха.
Половината насечени пари на града, да, струпаната от грабежи плячка на Псалтите — онази гадна сган от тирани, които управляваха кокошарника — всичко това за да купят услугите на онази прокълната наемническа чета, Пурпурната гвардия, а защо им бяха потрябвали? Обединението на цял Стратем, о, да, с град Толл за нафукана столица. И край на всички вражди и търговски войни между проклетите местни владетели из околните пущинаци, на засади над кервани с кожа, за да ги изгорят просто за да бъде накаран нечий съсед да мре от глад, бебета, старци и всичко помежду им. Наемници, да, за да наложат досадния мир.
Представи си тогава, да пристигнеш на брега, където ти е казано, че са слезли стотиците воини на проклетата Пурпурна гвардия, и да разбереш, че глупаците ги няма. Че са отплавали за някъде другаде, и бързо при това.
Е, и какво? Да обърнеш и да откараш всичко това обратно?
Сатер имаше по-добра идея, да.
Може би по-добра. Може би Бърдс Мотъл вече не беше толкова сигурна сега, затънала с глава, рамене и поне една гърда в кошмарно кълбо от шляпащо, мляскащо, дишащо, цвърчащо, пъшкащо, мигащо и зяпащо, и пулсиращо… нещо.
Затънала, да. И повече. Слята. Споена. Всеки дъх беше лигаво вдишване на светла студена течност… въздух? Не, не беше въздух. Слюнка? Може би, но слюнка, наситена с всичко във въздуха, което пази хората живи. Кръв? Не, твърде рядко беше. Твърде студено.
Очите са отворени и виждат червено, и някакви пулсиращи артерии или вени. Вече не мигат дори, след като друга течност, жълтеникава може би, но тънка като клепача над змийско око, пазеше всичко да не засъхне.
Затънала. А чудовищното нещо се влачеше напред и влачеше и нея след и със себе си. Тя се мъчеше да стъпи на краката си, за да може да се изправи — но подозираше, че е невъзможно — никога нямаше да може да вдигне това проклето нещо, дори да го хване, та камо ли да се изправи с него.
О, колко противен начин да умреш. Колко противен начин да останеш жив всъщност. Мъртва щеше да е добре, да, наистина добре.
Вероятно незабелязан от никого, Бочълайн се появи на средната палуба и намери меча си забит накриво в перилото вляво от него — още една педя и скъпоценното оръжие щеше да е изхвърчало през борда. От червеникавочерното желязо капеше кръв. Той го издърпа, спря и се обърна към кърмата.
Нещо…
Обзет от любопитство, Бочълайн изкачи стъпалата на кърмовата палуба. Никой не беше застопорил руля и грамадното колело се въртеше накъдето му скимне. Намръщен и искрено възмутен от това моряшко безхаберие, той продължи напред, спря до перилото на кърмата и се загледа над сумрачния Червен път.
Пурпурни въртопи, пурпурни отблясъци, дирята зад кораба безразборно накъсана. Забеляза в далечината леко издута вълна, а след това и въдичарското въже, затегнато на перилото. Теглеха след себе си стръв — не особено разумна идея предвид обстоятелствата. Дело на Корбал Броуч, очевидно. Бочълайн поглади замислено брадата си.