Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Но пък без плетач на въжета нещата щяха да се разплетат, а това нямаше да е добре. И чуй как дращят онези демони близо до носа — ако точно сега се наведеше да погледне между краката си, през пролуката между стъпалата, сигурно щеше да види нещо от онази ръмжаща и съскаща битка. Но какво щеше да му помогне това, а? Нищичко. Просто бяха там горе, разбиваха скъпия корпус, млатеха дървото, дърпаха кълчищата и деряха гадни жлебове, и сякаш разни рифове, плитчини и затънали дънери не бяха достатъчно неприятни, тук си имаха два полудели демона, които нанасяха всевъзможни щети.
Виж, ако Дърводелеца си беше разбирал от работата, е, щеше да е добре, нали? Но той беше глупак. Убиването му беше дар за света. Странно обаче как неговият смъртен вик сякаш развихри всичко, което беше станало след това, и сега навсякъде имаше мъртви и виж там, онова не беше ли Абли Дръдър, неговото тяло поне, седнало ей там, малко зад стъпалата. Седнал все едно просто чака главата му да се върне. Изглеждаше шантаво, преобърнат така, а онова, което се биеше в тъмното по-натам, е, за щастие беше трудно да се види какво е…
— Проклет да си, Брив — изсъска Брив Плетачката на въжета. — Какво се бавиш? Лайното ли си дъвчеш?
— Една дама не бива да се изразява така просташки — отвърна Брив, изправи се и побърза да догони Брив помощник-готвача. — Трябваше да вземем фенер.
Гигантският евнух вече беше долу на пътеката и не изчака учтиво моряците да го настигнат, ами просто се запъти към склада при кърмата. Брив помощник-готвачът изобщо не трябваше да дава ключа на тоя шантав плешивец. Брив помощник-дърводелецът пък можеше да го спре…
— Оу! Стъпваш ми по краката, жено!
— Някакъв тип без глава седи зад мене, тъй че дай по-бързо, Брив!
— Изобщо не ти обръща внимание.
— Гледа ме в гърба, готова съм да се закълна.
— Не е той. Ако се обърнеш, ще видиш, че няма с какво да те гледа. Няма глава.
— Виж, ние жените ги разбираме тези неща. Когато някой те оглежда от глава до пети и отвсякъде. На кораб е по-лошо даже, с всичките тия лечи.
— Личи, не лечи.
— Все тая. Все едно, след като съм единствената прилична женска на борда, зяпнал е само мен.
— Кой това?
— Държиш ли да разбереш?
— Не, питам само от любопитство. — И може би от ужас, но си струваше човек да е учтив с жена. Дори да е жена, чиито гърди подскачаха като коркови шамандури на вълна.
Евнухът беше спрял пред вратата на трезора.
Брив, Брив и Брив се струпаха зад него.
— Дали е добра идея? — попита помощник-готвачът, щом евнухът пъхна ключа в ключалката.
— Охх — въздъхна Плетачката на въжета.
Ключът се завъртя. Ключалката изщрака.
— Дали е добра идея? — попита отново помощник-готвачът.
Сеч'келин бяха достатъчно лошо нещо. Но Сеч'келин с омагьосани нашийници на вратовете наистина вещаеха зло. Хомункулуси един вид, Сеч'келин бяха създания на Джагът, моделирани — както казваха малцината с достатъчно авторитет, за да изразят мнение — по подобие на някаква древна раса демони, наречени Форкрул Ассаил. Бели като кост, с твърде много колене, глезени, лакти и дори рамене. Като перфекционисти от най-лошия тип, джагътите бяха успели да изобретят вид, който се размножаваше сериозно. И накрая, още по-типично за джагътите, те почти се бяха самоунищожили и бяха оставили омразните си творения свободни да правят каквото намерят за добре, което на практика означаваше да убиват всичко, което им се мерне пред очите. Поне докато не се появи някой могъщ, който да ги напердаши и да окове жизнените им сили, а след това може би да ги зарови някъде, където никой никога да не ги безпокои, да речем под някоя лошо направена улица в бързо разрастващ се град.
Достатъчно могъщ магьосник можеше след това да съживи духа на такива същества, можеше дори да ги обвърже към своята воля — за нечестиви и злонамерени цели, разбира се.
Може би точно това бе направено с шестимата Сеч'келин, които сега бяха на кораба.
Но всъщност изобщо не беше това.
Беше много по-лошо.
О, да.
Някои чародеи делегират. Човек винаги може да разпознае чародеите, които го правят, по начина, по който си седят в кулите си ден и нощ и кроят зли планове за световно господство. Някой друг чисти подлогата обаче. Чародеите, които не делегират, изобщо нямат време да мислят за черен век на тирания, още по-малко да правят каквото трябва, за да го постигнат. Чиниите се трупат, както и прането. Топки прах се събират и заговорничат за узурпация. Катерици подскачат по покрива и понякога се завират в стените, откъдето не могат да се измъкнат, тъй че умират и след това се мумифицират.