Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
Мизанкар Дръбъл от Джант, град на Стратем, който се беше разпаднал на прах преди столетия и чието присъствие дори не се и предполагаше от хорицата на Пристана Джатем, ново поселище няма и на три хиляди крачки надолу по същия бряг — та Мизанкар Дръбъл от Джант — който беше някога, и това беше признато от всички, които отдавна вече бяха умрели, най-ужасен чародей, факир, заклинател, чудотворец, и грозен при това — Мизанкар Дръбъл от Джант, да — който беше вдигнал шпил от назъбен мехуресто черен лъскав камък само за една-единствена нощ посред бушуваща буря, тъкмо поради което всъщност нямаше нито прозорци, нито врата — е, кулата беше висока до коленете и широка само колкото за един крак, сякаш имаше някакъв смисъл в това, след като Мизанкар беше и висок, и дебел, тъй че всички, които вече бяха умрели, решиха, че трябва да е вдигнал тази кула отвътре навън, след като горкият глупак свърши натикан там и Гуглата знаеше само какви ужасни планове кроеше вътре, което напълно оправдаваше трупането на всички тръни, цепеници и прочие и опичането на злия чародей като орех в черупка — Мизанкар Дръбъл от Джант, да, той беше магьосник, който делегираше.
Като хрътки, нуждаещи се от господар, Сеч'келин бяха претенциозни слуги. И като такива, работата по обгрижването им беше на пълно работно време и не особено забавна. Мизанкар Дръбъл — който всъщност беше дребен чародей с нещастната склонност да опитва ритуали, твърде могъщи, за да ги държи под контрол, един от които доведе — в битка с подценена немряща катерица — до ужасяващо изригване на разтопена скала, която се издигна около него, докато стоеше в жалкия си защитен кръг — сътворявайки по този начин кула-затвор, от който така и не можа да се измъкне — но Мизанкар Дръбъл, който беше достатъчно разумен, за да делегира, и който за щастие разполагаше с шест демонични слуги, омразно сътворени от някой нещастен Джагът, разбра — в конвулсивен миг на яснота — нуждата от могъщ, за предпочитане огромен, демон, който би могъл да поеме бремето на властта над Сеч'келин.
В най-амбициозната и сложна магия на своя живот Мизанкар призова такова същество и естествено получи много повече от онова, за което се бе спазарил. Древен, почти забравен бог всъщност. Битката на воли се беше оказала жалко кратка. На Мизанкар Дръбъл от Джант, пред последните му няколко дни живот, преди селяните да го опекат жив, бе възложена задачата да чисти подлогата, да плакне чиниите, да изтисква прането и да гони прашни топки на четири крака.
Боговете, дори повече от чародеите, разбират от делегиране.
Прочие, историята за последвалите приключения на този бог и за всичко свързано със Сеч'келин и съкрушителните бедствия, довели до тяхната кражба и заравянето им в онова, което един ден щеше да стане град Толл, е разказ, полагащ се на някой друг, в някое друго време.
Същественият детайл е този: Богът идваше за децата си.
Замаян и почти побъркан от пулсиращата болка в многобройни места по главата, Емансипор Рийзи, сиреч Манси Каръка, запълзя на четири крака и спря, когато всичко се завъртя в продължение на няколко десетки мига. Беше притиснал лице в мократа стена на коша от плетена тръстика, но извъртя очи така, че лявото се втренчи в Бена Младата, присвита срещу него и вдигнала нож да не би той да се хвърли върху нея с убийствена цел — но това, разбира се, едва ли беше вероятно. Всъщност можеше да се хвърли, но ако го направеше, щеше да е за да избълва каквото бе останало от съмнителната вечеря на Готвача, а мисълта за това, макар и приятна на едно равнище, запулсира из черепа му с предупредителното ехо на настръхваща болка.
Не, подобен взривен израз на вътрешни чувства изискваше твърде много действие. Той затвори очи, след което бавно се надигна и подаде глава над опърпания ръб на коша. Примига старателно и осъзна, че гледа към кърмата.
Още ли беше нощ? Богове, щеше ли изобщо да свърши тази нощ?
Огромно черно петно затулваше всичко над мътните кипнали вълни. Денраби изригваха на повърхността от всички страни, по-бързи от който и да е кораб. Проклятие, никога не беше виждал гигантските чудовища да се движат толкова бързо.
Някъде долу продължаваше да се вихри бой. Трусовете разтърсваха с грохот кораба и тресяха мачтата с всеки удар по корпуса.
Във водата се надигна огромна вълна, точно зад „Сънкърл“. Набъбваше, надигаше се и се извисяваше, все по-близо. И Емансипор Рийзи видя господаря си Бочълайн, застанал разкрачен малко зад кърмовото перило и впил очи в прииждащата вълна.
— О — каза Емансипор Рийзи.
А после две огромни люспести ръце изригнаха от разпенената вълна и се натресоха с трошаща, съкрушителна хватка върху перилото. Дървото изпращя под дългите извити нокти, а между двете ръце изникна гигантска издължена глава на влечуго със зейнала паст.