Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Но ако сега ти се предостави такъв шанс? — продължи Луси. — Какво ще кажеш, ако се озовеш в стаята на смъртдок?
Отворих уста да я прекъсна, но тя не ми позволи.
— Какво друго може да видиш и да направиш? Какво още може да научиш за жертвата и за него?
— Не знам дали ще мога да използвам това нещо.
— Разбира се, че ще можеш. Не ми остана време да добавя синтетичния звук, но ще чуваш основните сигнали. Изтракването означава, че нещо се отваря, изщракването е, когато нещо се включва или изключва, а звънът на камбанка обикновено означава, че си се блъснала в нещо.
— Какви ги говориш, по дяволите?
Луси внимателно сложи сензорната ръкавица на лявата ми ръка.
— За комуникациите с хора и с компютъра използваме жестове или както ние ги наричаме, позиции — обясни тя.
Ръкавицата беше от черна ликра и имаше фиброоптични сензори, свързани с кабел, включен в мощен компютър. Луси взе шлема, към който бе прикрепен друг кабел, и когато тръгна към мен, сърцето ми се сви от страх.
— Същият шлем използват и в НАСА — оттам го видях. Различава триста и петдесет хиляди цветни елементи. Превъзходна разделителна способност и широк обхват на зрението.
Луси сложи шлема на главата ми.
— Сега виждаш течни кристали. Стъклени платки, електроди и молекули, които правят страхотни неща. Как се чувстваш?
— Сякаш всеки момент ще падна и ще се задуша.
Започнах да се паникьосвам така, както когато за пръв път се гмурнах с акваланг.
— Нищо няма да ти стане — търпеливо каза Луси. — Отпусни се. Нормално е отначало да те е страх. Ще ти казвам какво да правиш. Сега застани неподвижно и поемай дълбоко въздух. Ще те включа.
Тя намести шлема на главата ми, после се върна при компютъра майка. Не виждах нищо и губех равновесие. Пред всяко от очите ми имаше мъничък телевизор.
— И така, започваме — каза Луси. — Не знам дали ще има полза, но нищо не ни пречи да опитаме.
Чух изщракване на ключ и се озовах в стаята от снимките. Луси започна да ми дава указания как да движа ръката си, за да се придвижвам напред, да се връщам назад, да хващам и да пускам. Изпотих се. Прекарах пет минути, вървейки по тавана и стените. По едно време се озовах на масата, където върху окървавената синя покривка лежеше торсът, и стъпих върху веществените доказателства и мъртвата жена.
— Ще повърна — казах аз.
— Стой неподвижно. Нормализирай дишането си.
Вдигнах ръка, докато отварях уста да добавя още нещо, и мигновено паднах на виртуалния под.
— Видя ли защо ти казах да не мърдаш — рече Луси: сигурно гледаше на мониторите какво правя. — Сега доближи ръка до гърдите си и посочи с два пръста натам, откъдето чуваш гласа ми. По-добре ли си?
— Да.
Стоях на пода на стаята, която сякаш се бе материализирала от снимката. Беше триизмерна и с естествени размери. Огледах се, но не видях нищо повече отпреди, когато Вандър бе увеличил образа. Различни бяха само усещанията ми.
Стените бяха пепелявосиви. Тук-там боята беше олющена от влага, каквато би се очаквало да е в гараж или в мазе. Но сега бледите петна изглеждаха различни — бяха по-равномерно разпределени и някои — едва забележими. Някога под пепелявосивата боя беше имало тапети, впоследствие отлепени. Над засенчения с щори прозорец имаше малки дупки, останали от корниз.
— Не се е случило тук — казах аз и сърдечният ми ритъм се ускори.
Луси мълчеше.
— Жената е била донесена тук после, за да бъде снимана. Не е била убита и разчленена в тази стая.
— Какво виждаш? — попита Луси.
Мръднах ръка и се приближих до виртуалната маса, сетне посочих стените, за да й покажа какво виждам.
— Къде е бил включен електрическият трион за аутопсии?
Виждах един-единствен контакт в основата на стената.
— Оттук ли е покривката? — продължих аз. — Някак не се вмества в обстановката. Тук няма боя, нито инструменти. Погледни и пода. Дъските са по-светли по края, сякаш е имало килим. Кой слага килим в работилница? И тапети, и пердета? Къде са контактите за електрическите инструменти?
— Какво усещаш?
— Усещам, че това е стая в нечия къща, където мебелите са изнесени. С изключение на масата, която е покрита с нещо. Може би със завеса за душ. Не знам. Имам чувството, че съм в нечий дом.
Протегнах ръка и се опитах да докосна покривката на масата, сякаш можех да я надигна и да видя какво има отдолу. Огледах се и детайлите ми се изясниха. Зачудих се как не съм ги видяла по-рано. Точно над масата висеше кабел, на който може би някога е бил окачен полилей или крушка.