Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Да, сър.
След този отговор Соломон Соломон се завъртя и тръгна обратно към подиума. Кейл бавно се надигна на крака. Главата му звънтеше. Всички останали новаци гледаха уплашено напред с изключение на Хенри Мъглата и Клайст, които гледаха напред просто защото знаеха, че така трябва. Един човек обаче гледаше Кейл — най-високият и най-пъргавият от Матераците, под чийто щит стоеше момчето. Другите около него се смееха, но той беше навъсен и изчервен от гняв.
Дори и ударите по Кейл не подобриха настроението на Соломон Соломон; сърцето му се късаше от загубата на толкова много пари.
— Заемете се с учениците си. Къси мечове.
Курсантите тръгнаха към редицата новаци и застанаха срещу тях. Високият млад Матераци погледна Кейл и тихо изрече:
— Още една такава проява и ще съжаляваш, че си се родил. Чу ли?
— Да, чух — отговори Кейл.
— Аз съм Кон Матераци. Отсега нататък ще ме наричаш „шефе“.
— Да, шефе, разбрах.
— Подай ми късия меч.
Кейл се завъртя. На дървената стойка зад него висяха три меча с еднаква дължина, но с различна форма на острието — от право до извито. За Кейл мечът си беше меч. Той взе единия.
— Не този. — Думите бяха последвани от ритник по задника. — Другия.
Кейл посегна към съседния меч и получи нов ритник. Курсантите и част от новаците се разсмяха.
— Другия — каза Кон Матераци.
Кейл взе третия меч и го подаде на усмихнатия младеж.
— Добре, а сега ми благодари за възпитателния ритник.
Настана напрегната тишина; всички очакваха да видят дали ученикът ще се окаже достатъчно глупав да възрази, или още по-зле — да отвърне на удара.
— Благодари ми — повтори Кон.
— Благодаря, шефе — каза почти любезно Кейл за голямо облекчение на Хенри Мъглата и Клайст.
— Превъзходно. — Кон огледа приятелите си. — Липса на гордост, харесвам това у слугите.
Нов крясък на Соломон Соломон прекъсна угодническите смехове. През следващите два часа Кейл стискаше зъби от болка в главата и наблюдаваше тренировките. Когато всичко свърши, младежите със смях напуснаха площадката, за да се изкъпят и след това да обядват. После неколцина по-възрастни мъже дойдоха да обяснят на новаците как да се грижат за поверените им оръжия.
По-късно тримата седнаха да си поговорят. За изненада на Кейл, Хенри Мъглата и Клайст изглеждаха по-недоволни от него.
— Господи — каза Клайст. — Мислех си, че най-сетне извадихме късмет като попаднахме тук. — Той мрачно погледна Кейл. — Ама и ти си голям майстор да очароваш хората. Колко ти трябваше? Не повече от двайсет минути, за да се сблъскаш с двамата най-гадни от цялата гадна компания.
Кейл се замисли, но не каза нищо.
— Искаш ли довечера да избягаме? — попита Хенри Мъглата.
— Не — отговори Кейл все тъй замислено. — Ще ми трябва време, за да открадна каквото е необходимо.
— Неразумно е да изчакваме. Помисли си какво може да стане.
— Всичко ще бъде наред. Освен това не се налага вие да бягате. Клайст е прав, провървя ви, че попаднахте тук.
— Ха! — възрази Хенри. — Така или иначе, щом изчезнеш, ще се захванат с нас.
— Може би да, може би не. Може Клайст да е прав — нещо в мен дразни хората.
— Аз идвам с теб — каза Хенри Мъглата.
— Недей.
— Казах, че ще дойда.
Настана дълго мълчание, нарушено най-сетне от Клайст.
— Е, аз пък няма да остана тук сам — заяви той и си тръгна нацупен.
— Дали да не духнем преди да се върне? — предложи Кейл.
— Най-разумното е да се държим заедно.
— Сигурно, но защо трябва да мрънка толкова много?
— Просто си е такъв. Иначе е свястно момче.
— Тъй ли? — подметна разсеяно Кейл.
— Кога искаш да тръгнем?
— След седмица — тук има много неща за задигане. Трябва да се запасим.
— Опасно е.
— Няма страшно.
— Не съм съгласен.
— Е, аз си рискувам главата и задника, значи аз ще решавам.
Хенри Мъглата сви рамене.
— Сигурно имаш право. — Той побърза да смени темата. — Какво мислиш за тия от Монд? Много са надути, нали?
— Но и много ги бива.
— Е, във всеки случай са хубавци — усмихна се Хенри Мъглата.
— Мислиш ли, че с Рива всичко ще бъде наред?
— Защо да не бъде — отвърна Хенри, но си личеше, че е искрено разтревожен. — Лошото е, че тя не прилича на мен и теб. Не би изтърпяла един пердах или нещо подобно. Не е научена на това.