Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Потресен и вцепенен от ужас, Изкупител Стейп изведнъж нададе вик на върховна ненавист и погнуса. После за смайване на двамата си придружители, той хукна към портата с цялата бързина на изпепелената си душа и изчезна в нощта.
На петдесет километра от последното село, закриляно от Мемфис, ИдрисПюк седеше в една канавка под дъжда. Нямаше нищо сухо, за да запали огън, а и да имаше, би било твърде опасно да го направи. За последните двайсет и четири часа бе хапнал само един полуизгнил картоф. Как бе стигнал дотук човекът, който някога командваше цели три армии, в чиито съвети се вслушваха крале и императори, и който бе озлочестил безброй красиви щерки на владетели и сатрапи? Логичен въпрос, но ИдрисПюк отлично знаеше отговора. Докато повечето хора злоупотребяваха с късмета си веднъж или дваж в своя живот, той го правеше постоянно — жънеше там, където не беше сял; захапваше до лакът, щом му подаваха пръст; натрупваше състояние, а прахосваше две. Дори да имаше като котката девет живота, пак щяха да са му малко. Никой не можеше да му отрече способностите на пълководец, бойните умения и остроумието, а на политическата му прозорливост се възхищаваха в целия цивилизован свят — тоест навсякъде, където имаше издадена смъртна присъда срещу него, без да се броят местата, където съдилищата и присъдите се смятат за досадна формалност. Казано накратко, в момента вече нямаше държава, където ИдрисПюк да избяга без риск да бъде изпържен във вряло масло, изкормен, разкъсан или обесен, евентуално по няколко пъти. Най-великият наемник на всички времена сега бе принуден да се укрива от десетки ловци на глави и войници в някаква си канавка — мокър, уморен и измъчван от ужасно разстройство след мухлясалия картоф.
През изминалия месец на два пъти попада в плен, но успяваше да се измъкне почти незабавно. Истинският му проблем беше, че нямаше къде да бяга. Затвореше ли очи, виждаше как лешоядите прииждат от всички страни.
ПЛЯС!
ИдрисПюк инстинктивно се надигна на колене и трескаво запълзя в канавката.
— Светлина! Дайте факли! Той ни видя!
Из непрогледния мрак над полето изведнъж лумнаха факли. Но това, което помагаше на преследвачите, помагаше и на ИдрисПюк. Той зърна няколко дървета на трийсетина метра пред себе си и се втурна натам с бързината на куче, като се подхлъзваше из калта.
— Там!
Бяха го забелязали. Бягайки, видя, че дъгата от пламъци се затяга около него и всеки момент можеше да го сполети мъчителна смърт от някоя стрела или меч. Задъхан от страх, продължи напред. Трябваше да се добере до дърветата. Изкатери се по хлъзгавата канавка и точно когато подаде глава от нея, ударът го посрещна.
ТРЯС!
Той замръзна. Светът спря сред взрив от блясък и болка. После нов удар го отметна назад. Изгуби съзнание, още преди главата му да се блъсне жестоко в дъното на канавката.
Когато се събуди, грамадна космата горила го държеше за краката и небрежно блъскаше главата му в тухлена стена като домакиня, която изтупва килим. После спря, вдигна го срещу лицето си и впи поглед в очите му. ИдрисПюк знаеше, че е горила, защото бе виждал такъв звяр в един цирк в Арнхемланд. Тази тук беше много по-едра, с горещ, влажен дъх, вонящ на прогнило месо, а от ноздрите й се стичаха зеленикави сополи.
— Значи още си жив — рече горилата.
Едва сега ИдрисПюк с известно облекчение осъзна, че все още е в безсъзнание и просто сънува. После горилата продължи лениво да блъска главата му в тухлената стена.
Когато застави очите си да се отворят, видението отстъпи място на селска каруца, където лежеше с вързани ръце и крака, а главата му се блъскаше в страничната дъска при всяко друсване на колелата по неравния път.
За да не припадне отново, той си пое дълбоко дъх и измести глава към средата на каруцата. Помисли си, че има истина в старата шега — колко е приятно да спреш да си блъскаш главата в стената. После болката го връхлетя отново и облекчението изчезна. Той изпъшка.
— Събуди ли се вече?
Човекът беше войник, а не ловец на глави, което подсказваше, че поне е попаднал в ръцете на хора, спазващи някои формалности, преди да пристъпят към неприятната част. Значи имаше шанс да избяга.
Войникът го удари в корема с дръжката на късото си копие.
— Зададох ти любезен въпрос и чакам любезен отговор.
— Да, събудих се — изпъшка ИдрисПюк. — Къде отивам?