Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Той вдигна звънчето пред себе си и го разклати. Вратата се отвори и в стаята влезе млада жена. Тя излъчваше типичната хладна горделивост на всяка шестнайсетгодишна аристократка, смятаща, че е видяла всичко и вече нищо не я интересува. Но очите й се разшириха, когато видя златната коса и невероятните телесни форми на Рива. Застанали една до друга, двете изглеждаха като същества от съвсем различна порода.
— Рива, това е моята племенница, мадмоазел Джейн Уелд. Тя ще се грижи за теб през близките няколко дни.
Все още ококорена, мадмоазел Джейн кимна лекичко. Рива само се усмихна нервно.
— Албин, би ли изчакал навън с Рива, докато си поговоря с мадмоазел Джейн?
Албин изведе Рива навън и затвори вратата. Випонд погледна смаяната си племенница.
— Затвори си устата, Джейн, да не влезе някоя муха.
Мадмоазел Джейн щракна челюсти и тутакси ги разтвори отново.
— Какво е това същество?
— Седни, слушай и поне веднъж се опитай да правиш каквото ти казвам.
Мадмоазел Джейн неохотно се подчини.
— Трябва да се сприятелиш с Рива и да я накараш отново да ти разкаже всичко, което вече разказа на мен, както и всякакви други неща. Запиши разказаното и ми го изпрати, без да пропускаш дори най-скучната или странна подробност… — Той погледна момичето. — А странни неща ще има. След като изслушаш историята й, ще разбереш дали може да бъде обучена да си държи езика зад зъбите и да се преструва, че идва от Южните острови или нещо подобно. Тя вече е сравнително добре възпитана, но ще я научиш на нашите маниери. Ако се справя добре, от нея може да излезе лична прислужница или дори компаньонка.
— Искаш от мен да обучавам прислужница? — възмути се мадмоазел Джейн.
— Искам от теб да вършиш каквото ти кажа. А сега излизай.
13.
Изкупител Стейп Рой, следотърсач на южната потеря, влезе с коня си в Мемфис, след като бе оставил своите сто мъже и кучета в едно градче на петдесет километра от там. Чувстваше се по-неспокоен от когато и да било. Само по себе си безпокойството не беше чак толкова лошо, като се има предвид, че Стейп бе минавал през какви ли не адски изпитания и бе причинявал на другите още по-страшни неприятности. Но сега, докато наближаваше Кити Таун, той имаше чувството, че върви към самия земен ад. Пред ярко осветения вход към кошмарното предградие на Мемфис следотърсачът спря, слезе от коня и измина пеш последните няколко метра. Дори и в този късен час туристи и местни жители минаваха в непрестанен поток покрай пазачите, които пропускаха безпрепятствено повечето от тях, но някои спираха и претърсваха.
— Не можеш да влезеш с това — каза единият, като кимна към коня. — Въоръжен ли си?
До зъби, помисли си Стейп.
— Не искам да вляза — каза той. — Нося писмо за Кити Заека.
— Не съм го чувал. А сега се пръждосвай.
Под напрегнатите погледи на двамата пазачи Стейп бръкна в чантата на седлото и извади две кесии, едната много по-голяма от другата. Протегна малката напред.
— Това е за вас да си го поделите. Другото е за Кити Заека.
— Подай ги. Ще се погрижа да ги получи. — Петимата пазачи, грамадни и грижливо подбрани по грозота, обкръжиха Стейп. — Ела пак утре, или още по-добре вдругиден.
— Добре, дотогава ще задържа парите.
— Не, не мисля — каза пазачът. — При мен ще са на по-сигурно място.
Той пристъпи към Стейп с бързината на двойно по-лек човек и посегна да вземе парите. Стейп сякаш се беше предал. Раменете му провиснаха, като че признаваше поражението си. После, когато пазачът го блъсна в гърдите, той просто сгъна ръце около ръцете на противника и натисна надолу. Раздаде се не много звучен пукот и пазачът с див крясък рухна на колене. Смаяни от бързината на станалото, другите се хвърлиха напред. Едва бяха помръднали, когато видяха, че Стейп притиска острието на къс меч в гърлото на падналия. Викът на пазача да спрат всъщност въобще не беше необходим.
— А сега ми доведете някого от началниците си и не се бавете. Нямам желание да стоя в тази кочина по-дълго, отколкото се налага.
Двайсет минути по-късно Стейп седеше в някакво преддверие, чието обзавеждане говореше за дискретно богатство. През живота си не бе виждал по-красиво помещение — беше облицовано с кедър и сандалово дърво и ухаеше на нещо тъй нежно отпускащо сетивата, че му се прииска да си отреже едно парченце. Но безпокойството му не отминаваше — не заради боя пред портата на Кити Таун, а заради онова, което видя, след като го пуснаха вътре. Човекът, ръководил кланетата в Одеса и Полската гора, прочут със злобата си дори сред познаващите невероятните жестокости на войните в Източните пробиви, сега се смущаваше от нещата, които видя през последните няколко минути. Вратата в дъното се отвори, един старец прекрачи през нея и изрече любезно: