Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
— Искате да знаете за бебето — отвърна жената от другата страна на линията. Клеъри
осъзна, че трябваше да затвори, но не можеше. Какво дете? Какво ставаше? — Изоставеното
дете.
Гласът на Джослин заглъхна:
— Д-да. Помислих, че…
— Съжалявам, но то е мъртво. Почина снощи.
За миг Джослин не каза нищо. Клеъри долови изненадата на майка си през линията.
— Починало? Как?
— И аз не съм сигурна. Свещеникът дойде снощи, за да го кръсти и…
— О, Господи! — гласът на Джослин затрепери. — Може ли… да дойда и да видя тялото?
Моля ви!
Последна дълга пауза. Накрая сестрата каза:
— Не съм сигурна. Тялото вече е в моргата, чакаме да бъде прехвърлено при съдебния лекар.
— Катарина, мисля, че знам какво се е случило с момченцето. — Джослин сякаш не можеше
да диша. — Ако успея да го потвърдя, може да предотвратим други случаи.
— Джослин…
— Идвам — каза майката на Клеъри и затвори.
Клеъри се втренчи безизразно в слушалката, миг преди и тя да затвори. Изправи се на крака, прокара четка през косата си, облече дънки и пуловер, и беше на вратата на стаята си за нула
време. Майка й тъкмо пише бележка на листчетата до телефона. Тя вдигна поглед, когато
Клеъри влезе и започна виновно:
— Тъкмо излизах. В последната минута изникнаха някои проблеми покрай сватбата и…
— Не си прави труда да ме лъжеш — каза Клеъри без предисловия. — Чух разговора по
телефона и знам къде отиваш.
Джослин пребледня. Бавно остави химикалката.
— Клеъри…
— Спри да се опитваш да ме предпазваш — продължи Клеъри. — Сигурно не си казала и на
Люк, че си се обаждала в болницата.
Джослин нервно отметна косата си назад.
— Нямаше да е честно спрямо него. Предвид сватбата и всичко…
— Да. Сватбата. Ще има сватба. И защо? Защото ще се жените. Не мислиш ли, че е време да
започнеш да вярваш на Люк? И на мен?
— Аз ти вярвам — каза тихо Джослин.
— Значи няма да имаш нищо против да дойда с теб в болницата.
— Клеъри, не мисля, че…
— Знам какво мислиш. Мислиш, че е същото нещо, което се е случило със Себастиан… с
Джонатан. Мислиш, че някой причинява на бебетата онова, което Валънтайн причини на
брат ми.
Гласът на Джослин потрепери слабо.
— Валънтайн е мъртъв. Но има други членове на Кръга, които така и не бяха хванати.
„А и не откриха тялото на Джонатан.” Клеъри не обичаше да мисли за това. Все пак Изабел
беше там тогава и бе сигурна, че Джейс е прекъснал гръбнака на Джонатан с острието на
камата, както и че Джонатан категорично е мъртъв. Тя е влязла в реката, за да провери,
твърдеше Изабел. Той нямал пулс, сърцето му не биело.
— Мамо — каза Клеъри, — той ми беше брат. Имам право да дойда с теб.
Много бавно Джослин кимна.
— Права си. Може би е така — тя посегна към чантата си, закачена до вратата. — Е, хайде
тогава, вземи си палтото. Според прогнозата може да завали.
Рано сутринта Уошингтън Скуеър Парк беше почти безлюден. Въздухът бе студен и свеж,
листата вече плътно покриваха тротоара, подобно на дебел червен, златен и тъмно зелен
килим. Саймън риташе листата, вървейки към каменния вход в южната част на парка.
Имаше много малко хора — двама бездомници спяха на пейките, увити в спални чували и
прокъсани одеяла, и няколко мъже в зелени униформи, които изпразваха кофите за боклук.
Друг мъж буташе количка и продаваше понички, кафе и гевреци. А в центъра на парка, до
големия кръгъл фонтан, стоеше Люк. Беше със зеленото си, закопчано догоре непромокаемо
яке; махна с ръка, когато видя Саймън.
Саймън му махна в отговор малко неуверено. Не беше сигурен дали не е загазил. Когато се
приближи изражението на Люк само засили лошите му предчувствия. Люк изглеждаше
уморен и меко казано притеснен. Погледът му беше изпълнен с тревога.
— Саймън, благодаря, че дойде.
— Разбира се — на Саймън не му беше студено, но все пак пъхна ръце в джобовете на якето
си, просто за да прави нещо. — Какво има?
— Не съм казал, че има проблем.
— Нямаше да ме домъкнеш тук на зазоряване, ако нямаше проблем — изтъкна Саймън. —
Ако не става въпрос за Клеъри…?
— Вчера в булчинския салон — каза Люк — ти ме попита за някого. За Камила.
Ято грачещи птици се издигнаха от близките дървета. Саймън си спомни едно
стихотворение за свраките, което майка му му беше казвала. Трябваше да ги броиш и да
казваш: „Едно за тъга, две за шега, три за сватба, четири за бебе, пет за сребро, шест за злато, седем за тайна, никога не споделяна.”