Спомен за светлина

Помещението беше доста претъпкано и тълпата включваше много нов набор, мъже, които все още не бяха избрали страна в нарастващия спор - на Таим и хората му или на верните на Логаин.

Андрол слушаше Велин изстинал. Айез Седай на Велин, Дженаре, седеше до него, отпуснала нежно ръка на рамото му. Андрол не я познаваше добре, но _познаваше_ Велин. И лицето му, и гласът му, _не бяха_ неговите.

- Срещнахме се с лорд Дракона - продължи Велин. - Проучва Пограничните земи и подготвя щурм на човечеството срещу Сянката. Събрал е армиите на всички държави под пряпореца си. Всички го подкрепят, освен сеанчанците, разбира се - но те бяха изтласкани. Идва времето и скоро ще бъдем призовани, за да ударим. Трябва за сетен път да се съсредоточим върху уменията си. Мечът и Драконът ще бъдат раздавани щедро през следващите две седмици. Работете упорито и ние ще бъдем оръжията, които ще съкрушат твърдината на Тъмния на тази земя.

- Казваш, че Логаин идва - каза някой настойчиво. - Защо още не се е върнал?

Андрол се обърна. Джонет Доутри стоеше близо до масата на Велин. Скръстил ръце и намръщен, Джонет представляваше застрашителна гледка. Мъжът от Две реки обикновено се държеше приветливо и беше лесно да се забрави, че стърчи с една глава над всички и че има ръце като на мечок. Носеше черната си куртка на Аша’ман, макар да нямаше игли на високата яка - въпреки че беше един от най-мощните Посветени в Единствената сила.

- Защо не е тук? - настоя Джонет. - Каза, че си се върнал с него, че двамата с Таим са говорили. Е, къде е той?

„Не напирай, момче - помисли Андрол. - Остави го да си мисли, че вярваме на лъжите му!”

- Взе М’хаил да посетят лорд Дракона - отвърна Велин. - Двамата трябва да се върнат утре, вдругиден най-късно.

- Защо на Таим му е трябвало Логаин да го води? - продължи упорито Джонет. - Може да отиде сам.

- Това момче е глупак! - изсъска Певара.

- Не. Просто е искрен - отвърна й тихо Андрол. - И иска честни отговори.

Тези младоци от Две реки бяха свестни хора - прями и държащи на думата си. Не ги биваше много в хитруването обаче.

Певара замълча, но Андрол я _почувства_, докато премисляше дали да запуши устата на Джонет с Въздух. Не че бяха сериозни мисли, просто случайна приумица, но той все пак ги долови. Светлина! Какво си бяха направили един на друг?

„Тя е в главата ми - каза си той. - В главата ми има Айез Седай.”

Певара замръзна и го погледна.

Андрол потърси празнотата, стария войнишки номер, който му помагаше да добие яснота преди битка. Сайдин също беше там, разбира се. Не посегна за него.

- Какво направи? - прошепна Певара. - Усещам те, но долавянето на мислите ти стана по-трудно.

Е, това поне беше нещо.

- Джонет - извика Линд от другия край на помещението и прекъсна следващия му въпрос към Велин. - Не го ли чу човека като каза колко много е пътувал? Уморен е. Остави го да си изпие ейла и да отдъхне малко, преди да го затормозиш с още въпроси.

Джонет я изгледа уязвено и си тръгна, а Велин се усмихна широко и продължи да разправя колко добре се справял лорд Дракона и колко много щял да е нужен скоро всеки от тях.