Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Чанта за документи — измърмори Аби, но прекалено завалено, за да я разберат.
Биячът пристъпи, хвана я за косата и изви главата й назад, за да погледне нагоре към Драгович. Сега цевта зееше над нея и тя не можеше да не я гледа.
— Майкъл носеше чанта за документи. Видях я.
— Какво стана с нея?
— Не знам.
Мъжът я издърпа за косата да се изправи. Пазачът я повлече след Драгович към специално осветен къс камък на стената. По него нямаше гравюри или рисунки, само два реда от заострени главни букви и над тях монограм. Аби се вторачи в камъка.
Драгович махна с пистолета към него.
— Разпознаваш ли го?
Нямаше смисъл да лъже. Той го прочете на лицето й.
— Виждала съм този символ и преди. Във вилата… имаше златна огърлица.
— Какво стана с нея?
Нямаше смисъл да лъже и за това.
— Полицията ми я върна. Взех я в Лондон, но правителството научи и я конфискуваха.
Изражението на Драгович не се промени. Той посочи отново към каменната плоча.
— А текстът? Разпознаваш ли го?
— Не знам латински.
Челюстта й изтръпна, когато цевта на пистолета се стовари върху нея. Аби се отдръпна, но ръката, заровена в косата й, я задържа и бутна напред. Тя залитна и се отпусна на колене. Драгович стоеше възбуден над нея и дишаше тежко.
— Днес следобед беше във Форума. Потърси мястото, откъдето идва тази плоча. Защо?
Аби изплю кръв на пода. Той не знае за ръкописа, за Трир и Грубер.
Тя се вторачи в плочата, знака, наподобяващ кръст, над думите, които не можеше да прочете, и се помоли на Бог, в който всъщност не вярваше, да й помогне.
— Символът — изломоти тя. Посочи с трепереща ръка към плочата. — На плочата има същия символ като на огърлицата. Исках да го видя.
— Затова ли дойде в Рим?
Сега тя искрено се изненада.
— Съобщението.
— Какво съобщение? Кой ти каза да дойдеш тук?
Тя го погледна безизразно. Кръв се стичаше по брадичката й не знаеше от устата или отнякъде другаде.
— Не си ли ти?
Той едва не я удари отново. Тя видя как ръката му се напряга, усети как хватката, стиснала косата й, се стяга в очакване. Видя яростта на лицето му и разбра, че ако я удари отново, ще продължи, докато по нея не остане нищо здраво. Сведе глава.
Нямаше удар.
— Кажи ми защо дойде в Рим — повтори той с глас, напрегнат от усилието да се сдържа.
— Текстовото съобщение. Не зная кой го е изпратил. В него се цитира надписът на Константиновата арка. Пише, че може да помогне.
Драгович каза нещо над главата й. Ръката пусна косата й и Аби отново се свлече на пода. Чуха се отдалечаващи се стъпки, които скоро се върнаха. Когато отвори очи, Драгович ровеше из чантата й. Сигурно я бяха донесли от колата. Извади телефона и пусна чантата на земята до нея.
— Е, виждаш ли? — измърмори Аби. — Не си ли ти?
Драгович присви очи към екрана. Изглежда изненадан, помисли си тя. След това биячът я вдигна на крака и качулката отново я покри. Последното, което си спомняше, беше задушаващата миризма на лилии, която я обгърна.
16.
Константинопол — април 337 г.
Войниците не са от дворцовата охрана. На плащовете им са изобразени двама борещи се мъже. Четиринайсети легион, кръстен на съзвездието Близнаци. По закон би трябвало да са на хиляди мили от тук на Рейнската граница, за да следят варварите да не пресичат реката.
Центурионът отдава чест.
— Генерал Валерий, моля ела с нас.
От много време никой не ме е наричал генерал.
— Кой иска да ме види?
— Стар приятел.
Това е лъжа, но няма значение. Всичките ми приятели отдавна са умрели — по един или друг начин. Но в този град, когато войници дойдат в дома ти, това, което казват, е само предлог. Достатъчно често съм бил на тяхно място. Трябва да тръгнеш с тях и да се помолиш на който бог смяташ, че може да те спаси.
Намятам плащ, слагам си широкопола шапка и им позволявам да ме отведат. Избягваме очевидните местоназначения — двореца, казармите Школа26, Влахернския дворец — вместо това завиваме към хълма със стръмните стълби, които се спускат към Златния рог. В ранния неделен следобед градът дреме като куче: безистените са празни, магазините затворени, фурните угаснали. Дори кирките и чуковете са замлъкнали. Целият свят е спрял, защото така нареди Константин. Кой ще се откаже от бог, който ти дава един свободен ден седмично?
26
В казармата „Палатинската школа“, се обучава и квартирува императорската гвардия, създадена на мястото на преторианската гвардия от Константин Велики. — Б.пр.