Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Армията като един човек падна на колене и благодари на бога на непобедимото слънце — патрона на Константин. След това цял един ден армията беше обхваната от уплах, сякаш бяхме докоснати от божествената ръка. Обаче спахме, ядохме, продължихме похода и въздействието постепенно избледня. Едно от тези чудеса, които се случват от време на време — като кървавочервените луни и гръмотевични бури, чрез които боговете ни напомнят за своето величие.
— Помня, че въпреки това водихме тежка битка с франките — казвам аз.
Константин ми се смее.
— Винаги в очакване на следващата битка.
— Тя никога не е далече.
Той се отпуска на лакът и върти огризката от ябълката между пръстите си.
— А ако можем да построим един различен свят? Свят, в който лятото означава да си играеш с децата си и да пиеш вино, а не да стягаш връзките на ботушите си, за да отидеш на война?
— Тогава ще станеш бог.
Той отхвърля това предположение.
— Говорих с Осий. — Осий е испански епископ, чернокож мъж с бяла коса и три дълбоки бръчки на челото. Едната от мислене, другата от молитви, а третата от изненадите на живота — така обича да казва. — Знаеш ли какво казват християните? Техният бог, Христос, е дошъл на света, за да го освободи от греха. Да донесе мир вместо война.
Ако това е вярно, той очевидно се е провалил. Не го казвам. Това би разрушило нещо между нас.
Константин захвърля огризката от ябълката в тъмния ъгъл на палатката. Един невидим роб я вдига.
— Единственото, което иска империята, е мир. — Когато казва „империята“, има предвид императора. Между тях няма отлика. — От най-скромния селянин на нивата до най-гордия сенатор на Палатинския хълм — всички искат мир. Знаеш ли кое направи малкия град на брега на Тибър най-великата сила в историята? Копнежът за мир.
Правя всичко възможно да не избухна в смях. Това би било грешка. Можеш да се смееш на приятел, но никога на императора.
— Всичко, което сме искали някога, е мир за нас самите. Да можеш да вървиш по пътя, без да те е страх от онова, което идва иззад хълма. Разширихме границите на цивилизацията до краен предел. И сега, вместо да ги защитаваме, ние се бием помежду си за празни титли и безсмислени победи. Опустошаваме хората, които сме родени да спасим.
През цепнатина в завесите виждам сина му Крисп със своя учител, наведен над домашното си по гръцки. Константин говори гръцки, но не може да пише; решен е неговият син да се справя по-добре.
— Гай, кръстът в небето през този ден — това беше послание. Бог протегна ръка и ме призова за слава. Да бъда Негов инструмент за установяване на мир в света.
Той спуска крака от лежанката и става. Аз следвам примера му.
— Ще спечелим битката срещу Максентий, и то по такъв начин, че никой да не може да се усъмни откъде е дошла победата. Моля те, Боже, това да бъде последната битка, която трябва да водим.
— Моля те, Боже — съгласявам се аз послушно.
През нощта, когато лагерът е потънал в сън, моите братя и аз се срещаме в една пещера, за да налеем бича кръв в земята и да подсигурим победата.
Една хладна утрин в самия край на октомври нашата войска се строява за последната битка. Пред нас са изправени една армия, река и град. Подредбата е важна. Вместо да се крие зад непревземаемите стени на Рим, Максентий е изкарал армията си навън и е прекосил Тибър. Явно се е допитал до авгурите, които са му казали, че ако избере полето за битката, Рим ще бъде освободен от един тиранин — а човек никога не е тиранин в собствените си очи.
Обаче Максентий не беше оставил всичко на случая. Беше прекъснал Милвийския мост, в случай че нещата не се развият според предсказанието. Беше го заменил с понтонен мост от талпи и лодки — ако му се наложи да отстъпи, може да го прекъсне и да попречи на Константин да го преследва. Максентий има доверие в авгурите, но в армията си не толкова.
— Какво знае едно мъртво животно за войната? — повтаря Константин своите собствени думи и се засмива. — Не е трябвало да се доверява на магьосници.
— Но тогава щеше да си прахосал парите, които похарчи, за да ги подкупиш — изтъквам аз. Клекнал съм до потока и се опитвам да измия боята от ръцете си.
Тази сутрин, един час преди съмване, Константин направи преглед на армията. Гробници се издигаха по протежение на пътя: той се покатери на един тухлен мавзолей — мраморната облицовка отдавна беше задигната, за да говори на хората. Дори аз не знаех какво щеше да каже.