Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Пред вратата настъпва някаква суматоха. Чакам иконома да дойде да ми каже кой е там, но той не идва. Вместо това четирима войници в кървавочервени туники и лъснати брони изскачат от мечтанията ми и един уплашен центурион казва:
— Ела с нас.
15.
Рим — днес
— Ако се съпротивляваш, ще те убием.
Аби се отпусна. Значи така става, помисли си вцепенена. Идват през нощта и те отвличат. Може би ще те убият, а може и да се задоволят да те претършуват и потрошат. Но ти никога няма да си същата. На терена беше чувала тази история хиляди пъти: кафяви очи, сини очи — и в тях винаги мъртви сълзи.
Мъжът я наблъска в колата и я натисна на задната седалка. Някакъв плат обгърна главата й: усети миризма — запита се дали е хлороформ. Опита се да задържи дъх, но сърцето й блъскаше прекалено силно. В един момент осъзна, че вероятно е лосион за след бръснене, задушливо сладникав, напоил качулката с миризмата на лилии.
Колата потегли. Ръката на тила й притискаше лицето й към кожената седалка.
Колата увеличи скоростта. Единственото, което Аби можеше да направи, бе да се съсредоточи върху звуците наоколо: потракването на обикновен колан; оборотите на двигателя; от време на време щракането на мигачите. Ако беше филмов шпионин, можеше да брои секундите между завоите, за да узнае маршрута им. Обаче тя беше уплашена и далеч от всякаква помощ: това беше единственото, което можеше да прави, за да не позволи на паниката да я обсеби.
Чу сирена в далечината. Вкопчи се в надеждата: някой я беше видял и звъннал на полицията — извикал помощ? Сирената ставаше все по-силна, докато Аби не почувства, че е точно зад тях. Усети, че колата намалява ход, след това се отклонява към бордюра. Понечи да свали качулката, да се изправи и да изкрещи за помощ. Ръката на тила й я натисна още по-силно надолу.
Изведнъж сигналът отмина. Доплеровият вой се понесе в далечината и заглъхна. Отново беше сама.
Тогава повърна на кожената седалка.
Колата спря в мрака. Ръката вдигна Аби и я издърпа навън. Беше все още със завързани очи, но изглежда бяха запалили вътрешното осветление, защото ги чу да ругаят за изцапаната седалка.
Разбирам онова, което казват, помисли си тя. Отне й още няколко мига, докато осъзнае, че говорят сърбохърватски25. От отчаяние затвори очи, макар че заради качулката това нямаше значение.
Поведоха я нагоре по стълбище, като не внимаваха — удряше си глезените и кокалчетата на ръцете в препятствия, които не можеше да види. След това подът стана равен. Чу шума от отваряне и затваряне на врати. Най-накрая спря. Една ръка свали качулката от главата й.
Реши, че са я довели в някакъв музей. Стоеше в средата на черно помещение без прозорци. Диодни лампи на тавана осветяваха експонатите на стените: късове бял камък, гравиран на фризове с богове и зверове, растения или просто строги надписи. Повечето имаха остри ръбове, сякаш бяха набързо изсечени от някой по-голям блок. В средата на помещението стоеше писалище със стоманени крака и плот от черен мрамор, на който нямаше нищо. Зад него на кожен стол, който го правеше да изглежда дребен, седеше слаб мъж с посивяваща коса. Носеше черен костюм и бяла риза с разкопчана яка, сякаш се беше приготвил да излиза вечерта. В скута му лежеше хромиран пистолет.
Той насочи оръжието и се усмихна, когато я видя да трепва.
— Абигейл Кормак. Питала ли си се някога защо не си мъртва?
Аби стоеше вторачена в него.
— Кой си ти?
Той посочи с пистолета към експонатите по стените.
— Колекционер. Търговец. Купувам и продавам.
Очите й започнаха да свикват със светлината. Тя огледа лицето му: остри скули, ъгловата челюст, толкова силно хлътнали очи, че светлината не стига до тях. То беше безкрайно по-действително от неясната фотография, която бе видяла в Британската библиотека, на всичко отгоре направена преди доста години. Сега кожата му беше поувиснала, косата — разредена. Беше си пуснал малка брадичка, прошарена с бели косми. Но нещо се бе съхранило — онази яростна енергия, която и фотоапарат не може да замъгли.
— Ти си Золтан Драгович.
Очите му се присвиха. Безкръвните устни се свиха. Той насочи пистолета срещу нея и свали предпазителя отстрани. Аби чу как зад нея пазачът прави крачка встрани.
— Ще ме застреляш ли? — Искаше да извика: Хайде, давай. Свършвай с това. — Защо ме доведе тук?
25
Това понятие се използва от 1945 до 1991 г. — Б.пр.