Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
И не затвориха. Чан бързо изтича до вратата и предпазливо надникна. Видя стълбище, което слизаше няколко нива под много стръмен наклон. Постройката бе дълбоко вкопана в земята и Чан мярна долу двата силуета и проблясващата светлина на изчезващия фенер. Огледа двора, стисна бастуна си и заслиза. Движеше се бавно и тихо, във всеки момент бе готов да изскочи пак навън. Пак се оказа в тесен коридор, оставен на милостта на всеки, който се появи над или под него, но ако искаше информация, нямаше друг начин. Малко преди най-долната площадка спря и се ослуша. Чуваше далечен разговор, но думите бяха неразбираеми. Погледна нагоре. Нямаше никого. Продължи да слиза.
Стълбите свършваха в кръгло фоайе, което се извиваше и в двете посоки, все едно образуваше пръстен около голямо централно помещение. Гласовете идваха от лявата страна, така че Чан тръгна към тях, като се долепи към вътрешната стена. След двайсетина метра спря, защото изведнъж — сякаш бе минал през някаква врата — започна да чува гласовете идеално.
— Не ме е грижа за неудобството. — Гласът беше ядосан. — Той е в несвяст.
Акцентът приличаше на германски, но може и да беше друг — датски? Норвежки? След миг се разнесе отработеният глас на опитния дипломат Харалд Крабе:
— Докторе, разбира се… вие трябва да изпълнявате дълга си, съвсем разбираемо е, дори похвално. Ще разберете обаче… деликатността, времето. Има изисквания — дълг, — които се съревновават. Вярвам, че всички тук сме приятели…
— Отлично. Значи най-приятелски ви пожелавам приятна вечер — отвърна докторът. В отговор се чу издрънчаване на стомана — някой извади сабя — и щракване от зареждането на пистолети. Чан си представяше безизходното положение. Това, което не можеше да си представи, бяха залозите.
— Докторе — продължи Крабе по-настойчиво, — подобно стълкновение не ни приляга, а и желанията на младия ви господар, ако можехме да ги оповестим…
— Не ми е господар, а ми е повереник — прекъсна го докторът.
— В случая желанията му нямат особено значение. Както казах, ние си тръгваме, освен ако не решите да ме убиете. Ако решите така, кълна се, че преди това ще гръмна мозъка на този малоумен принц, което според мен доста ще обърка плановете ви и ще остави един могъщ баща… ядосан. Приятна вечер.
Чан чу тътрещи се стъпки и след миг видя доктора — подкрепяше с една ръка плетящия крака несвестен мъж с униформата, а с другата държеше пистолета. Чан се изтегляше заедно с него стъпка по стъпка, като се пазеше от погледите на голямата група, която бе зърнал — Крабе, Баскомб, червенокосото конте (което държеше сабята) и трима пазачи (които държаха пистолети). От мъжа с коженото палто нямаше и следа, от Анжелик също. Чан си помисли да хукне нагоре по стълбището, но така щеше да се издаде — щяха да го чуят. Освен това можеше да разсее доктора и те да го убият, а в момента той не знаеше дали това е добре, или не. Надяваше се да научи повече. Пияният униформен, ако не грешеше много, трябваше да е Карл-Хорст фон Маасмерк. Поредната тайнствена връзка между Робърт Вандаариф, Анри Сонк и външното министерство сякаш танцуваше в ума му, но не можеше да я улови. За миг се разсея… Вдигна поглед. Докторът го бе видял.
И го гледаше с ужас: странна фигура в червено. Чан — беше скрит от очите на останалите — бавно вдигна пръст към устните си. Докторът зяпна. Беше толкова блед, че приличаше на скелет. Косата му бе руса до бяло и обръсната отзад и над ушите в почти средновековна прическа — отгоре бе дълга и пригладена на път по средата. Въпреки цялата си външна увереност обаче докторът не приличаше на човек, свикнал да борави с пистолет. Чан бавно се дръпна назад, без да сваля очи от него, и направи жест, с който му показа, че трябва да излиза незабавно. Докторът хвърли поглед към останалите и тромаво се закачва по стълбите, като почти влачеше отпуснатото тяло на принца. Чан се дръпна още. Мислите му се объркаха отново, когато зърна лицето на фон Маасмерк: белязано с червени кръгли изгаряния около очите.
Групата се скупчи пред долната врата.
— Докторе, сигурен съм, че ще се срещнем отново — дружелюбно се провикна Крабе. — И лека нощ на скъпия ви принц. — След това каза тихо на пазачите: — Хванете го, ако падне. Ако не падне, един да пази вратата, а другите да го последват. Ти — той посочи пазача, който бе стоял пред постройката — оставаш тук.