Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
Венсан извади портфейла си и остави пари на масата.
— Спешен случай в семейството. Трябва да помогна.
— Не може ли да дойда с теб?
Той поклати глава, когато станахме.
— Не. Става въпрос за нещастен случай. Може да е… — замълча, за да избере точната дума — грозно.
— Кой?
— Шарл.
— Шарлот с него ли е била?
Венсан кимна.
— Тогава искам да дойда. Тя ми се стори разстроена. Мога да й помогна, докато ти се погрижиш за… докато вършиш каквото там вършите в такива случаи.
Той вдигна поглед към небето, сякаш очакваше божествено просветление, за да ми обясни.
— Обикновено не става така. Вече ти казах, че обикновено умираме заради някой друг веднъж, може би два пъти в годината. Истинска случайност е, че Жул и Амброуз умряха тъкмо когато двамата с теб започнахме да излизаме.
Бяхме при скутера. Венсан го отключи и нахлупи каската.
— Става въпрос за твоя живот, а ти ми обеща да не криеш нищо от мен. Не трябва ли да видя какво става, ако имам намерение да се движа сред ревенанти? — Тихо гласче ми нашепваше да се откажа, да се прибера и да не се меся в „семейните“ дела на Венсан. Не обърнах внимание.
Той докосна стиснатата ми челюст с един пръст.
— Кейт, никак не искам да идваш. Но след като настояваш, не мога да те спра. Надявах се да мине повече време, преди да се докоснеш до нашата реалност.
Сложих си каската и се настаних на скутера зад него. Венсан запали мотора и поехме към реката. Минахме покрай Айфеловата кула и спряхме в малък парк пред моста „Гренел“. Познавах мястото, защото корабчетата с туристи стигат дотук и правят завой обратно към центъра на Париж.
Едно от тези корабчета сега беше спряло до брега, край него се бе насъбрала развълнувана тълпа и се опитваше да види нещо отвъд полицейските ограждения. Две линейки и пожарна бяха паркирани на поляната до реката, все още с пуснати светлини.
Венсан подпря скутера на едно дърво, дори не го заключи, стисна ръката ми и хукна към ограждението, за да говори с полицая.
— Аз съм от семейството — обясни той на човека, който не помръдна, но погледна въпросително шефа си.
— Пуснете го. Това е племенникът ми — долетя познат глас и Жан-Батист мина през скупчилите се парамедици, отмести оградата и ни пусна да минем. Венсан ме бе прегърнал през кръста, за да стане ясно, че съм с него и няма да ме остави.
Сега вече нищо не ми пречеше да видя трите тела на брега. Едното беше доста настрани от останалите. Беше на пет-шестгодишно момченце, лежеше на носилка и някой го беше завил с одеяло. До главата му бе седнала жена, хлипаше тихо и сушеше мократа му коса с хавлиена кърпа. След малко двама парамедици се изправиха край разтрепераното дете и му помогнаха да седне, така че да остане с гръб към другите две тела, докато задаваха въпроси на него и на жената. Очевидно малкият беше добре.
Другото тяло, на няколко метра настрани, беше на момиченце, вероятно на същата възраст като момчето. Около главата му имаше езерце от кръв. До нея седеше разстроена жена и пищеше неразбираемо.
„О, не — помислих си аз, — не знам дали мога да го понеса.“ Впрегнах всички сили, за да запазя спокойствие и да не избухна в сълзи. Знаех, че няма да помогна на никого, ако изпадна в истерия.
На около метър бе положено и третото тяло — на възрастен човек. Не можах да определя дали е мъж или жена, защото лицето беше покрито с кръв. Върху него бе метнато термоизолиращо одеяло, което очевидно не беше необходимо. „Сигурно са се опитали да скрият някоя ужасия“ — помислих си и едва тогава забелязах коленичилото до него момиче.
За разлика от останалите оцелели Шарлот не се държеше истерично. Плачеше горчиво, но езикът на тялото й издаваше, че е приела поражението и не е в шок. Беше положила ръце върху одеялото и го притискаше към тялото на брат си, да не би вятърът да го повдигне. Вдигна очи, когато Венсан я повика, и щом ни видя, стана.
— Всичко ще бъде наред, Шарлот — зашепна той, когато я прегърна. — Знаеш, че няма страшно.
— Знам — изхлипа тя. — Само че от това не ми става по-леко.
— Шшшт — прекъсна я Венсан и я притисна в прегръдката си, преди да я пусне и да ми я предаде. — Кейт дойде, за да остане с теб. Ще те закара вкъщи с такси, ако искаш.
— Не. — Шарлот поклати глава и стисна ръката ми, сякаш беше спасителен пояс. — Ще изчакам, докато го качите в линейката.
Венсан се обърна към мен. „Добре ли си?“ — изрече той с устни. Кимнах и той ни поведе към Жан-Батист. Двамата мъже приближиха към третата линейка, която тъкмо пристигаше. Амброуз слезе от мястото до шофьора. Изглеждаше силен и здрав, също като манекен от брошура за някой фитнес център.