Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Шарл… — започнах аз.
— Всичко е наред. Тялото на Шарл е в стаята му. След няколко дни ще бъде в отлична форма. Шарлот вече е добре, след като знае, че той си е вкъщи, и ще бди над него, докато се излекува. — Той замълча. — Притеснявам се за теб.
Опитах се да прогоня спомените за видяното, да осмисля думите му, но така и не успях. Отблъснах Венсан и пернах ръката му. Не намирах сили да го погледна.
— Как е възможно да живеете по този начин? — попитах най-сетне с разтреперан глас.
— Имах предостатъчно време да свикна — рече той и прехапа долната си устна.
— Колко дълго? — попитах глухо. Знаех, че имаше причина, поради която Венсан криеше тази информация от мен, но ми беше много неприятно, че не знам почти нищо за него.
— Сега ли искаш да ти разкажа? — попита той и въздъхна.
— Трябва да чуя историята ти сега — настоях тихо.
— Роден съм през 1924.
Пресметнах.
— Значи си на осемдесет и седем.
— На деветнайсет съм. Умрях през 1942, когато бях на осемнайсет. Преди година умрях отново, докато спасявах някого, така че в момента съм на деветнайсет. Стигал съм най-много до двайсет и три. Никога не съм бил женен. Нямам деца. Никога не съм изпитвал нещо, което да ме накара да се почувствам по-възрастен, отколкото съм в момента.
— Но си живял осемдесет и седем години.
— Ако наричаш това живот — поклати глава той. — Само че това е цената. Налага се да действам като ангел-спасител, който си е намислил предсмъртното желание, а в замяна получавам безсмъртие. — В гласа му прозвуча нещо като горчивина или съжаление.
Той се опита да се усмихне, след това ме погледна умолително.
— Моля те, Кейт. Не научи ли достатъчно? Денят беше достатъчно труден и без да те натоварвам с още фантастика.
Кимнах. Той прокара пръсти през косата ми, приглади немирен кичур и го прибра зад ухото. Трепнах, когато усетих допира му.
— Какво има, Кейт? Моля те, кажи ми.
Мислите ми се лутаха в различни посоки. Най-сетне го погледнах в очите и се стегнах, за да изрека трудните думи:
— Трябва да съм честна. Никога досега не съм се чувствала по този начин… — Вдигнах очи към тавана, за да събера кураж да продължа, но не открих вдъхновение. Въздъхнах дълбоко, преди да срещна погледа му. — Никога досега не съм изпитвала толкова силни чувства към друг. Ако си позволя чувствата ми към теб да се задълбочат…
Венсан ме наблюдаваше напълно спокойно, но по очите му личеше, че се измъчва, сякаш тръпнеше в очакване на присъдата.
Замълчах за момент, преди да продължа:
— Не мога да си представя да преживявам редовно онова, което се случи днес. Когато дойде твоят ред, ще стане още по-зле. Няма да понеса да те виждам как умираш отново и отново. Всеки път ще ми напомня за смъртта на родителите ми.
Усетих как сълзите ме задушават и се разплаках, а той пристъпи към мен, но аз вдигнах ръка, за да го спра.
— Ако те обикна, няма да мога да живея по този начин. Няма да понеса непрекъснатата мъка. Ще знам, че ще оживееш отново или каквото ви се случва след това, но то няма да бъде достатъчно, за да преживявам смъртта ти всеки път. Не искай това от мен. Не мога да го направя.
Изправих се рязко, избърсах сълзите си и неуверено се отправих към вратата. Той ме последва мълчаливо по коридора, минахме през фоайето, а аз посегнах към палтото си, метнато на пейката, и се опитах да отворя вратата. Венсан ми помогна, отпусна ръка върху рамото ми и нежно ме обърна към себе си.
— Кейт, моля те, погледни ме. — Нямах сили да вдигна очи към лицето му. — Разбирам те — промълви той.
Най-сетне събрах смелост и срещнах погледа му. Очите му бяха хлътнали, празни.
— Извинявам се за болката, която ти причиних — прошепна той и отдръпна ръка от рамото ми.
Обърнах се, докато все още имах сили да го изоставя, и щом портата се хлопна след мен, затичах.
22.
Вмъкнах се в стаята си, без да се обадя на баба и дядо или на Джорджия, и се затворих вътре. Свих се на края на леглото, времето сякаш спря и всичко около мен замря. Чувствах се разкъсана между увереността, че съм постъпила правилно, и разяждащото ме отвътре съмнение, че за десет минути бях съсипала шанса си за светло бъдеще, изпълнено с надежда. Надежда за любов.