Обречени на безсмъртие
- Автор: Плъм Ейми
- Серия: Ревенант #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Обречени на безсмъртие». Краткое содержание книги:
— Какво търси човешкото същество тук? — попита той.
— Имам си име. А на въпроса ти, живея тук — отвърнах отбранително. — Не си единственият човек в Париж, който използва метрото на Рю дьо Бак.
— Питах какво правиш тук с Шарлот.
— Видяхме се случайно. — „Защо се обяснявам с този противен подрастващ?“ — зачудих се аз и се подразних от себе си.
— Мислех, че след като изрита Венсан, повече няма да те видим.
— Да, но ме виждаш — сопнах се аз и лепнах фалшива усмивка на лицето си. — Шарлот, радвам се, че се видяхме. Трябва да тръгвам.
Обърнах се и си тръгнах, но Шарл се провикна след мен:
— Май не можеш да се наситиш на мъртъвци, а? Да не би пак да ти се е приискало да ти спасяваме живота? Или може би ще ни напъхаш в смъртоносен капан, както направи с Амброуз?
— Какви ги дрънкаш? — изкрещях аз и се обърнах към него.
— А, нищо, за нищо не говоря. Забрави, че съм изрекъл и дума — изсъска той. Сложи ръце в джобовете на дънките си, обърна се и потегли нанякъде.
Шарлот ме погледна засрамено.
— Какво става? Какво съм направила? — попитах възмутено.
— Нищо, Кейт. Нищо не си направила. Не се притеснявай. Това си е проблем на Шарл.
— Защо тогава ми се нахвърли по този начин? — Не можех да помръдна от шок.
— Искаш ли да се поразходим до реката? — попита тя, без да отговори на въпроса ми. — Надявах се да се срещнем някой път, още повече че живеем в един квартал. Да не си помислиш, че те дебна. Просто ми е неудобно да хукна след теб по улицата.
— Не ми казвай, че си ме следила — подхвърлих полушеговито.
Шарлот не отговори, но се ухили хитро.
— Какво? Наистина ли си ме следила?
— Няма страшно. Венсан не ме е молил да го правя. Просто следенето на хора е част от работата ни и след като се превърне в ежедневие, не можем да не следим хората, които ни интересуват.
— Значи аз те интересувам.
— Да.
— Защо?
— Чакай да помисля. Ти си първото момиче, по което Венсан си пада, откакто е станал ревенант, което те превръща в забележителен обект за останалите.
— Не мога да… не мога да говоря за него — опитах се да я прекъсна.
— Добре, ще избягваме дори да го споменаваме. Обещавам.
— Благодаря ти.
— Освен това ме интересуваш, защото… — За пръв път тя ми се стори прекалено млада за петнайсетгодишното тяло. — Надявах се да ми станеш приятелка. Преди да си тръгнеш. Чувствам се самотна с момчетата, които са непрекъснато около мен. Добре че Жан е при нас, иначе направо щях да се скапя.
Сигурно изненадата се беше изписала на лицето ми, защото тя побърза да обясни:
— Не мога да се сприятеля с който и да било човек. Те просто не биха ме разбрали. Тъй като ти вече знаеш какво представляваме…
Прекъснах я тихо:
— Шарлот, много съм поласкана, че искаш да се сприятелим, защото и аз те харесвам. Само че все още съм разстроена заради Венсан и ми се струва, че ако започна да излизам с теб, ще се натъкнем на него и тогава ще ми бъде безкрайно трудно.
Тя погледна настрани и кимна разсеяно, сякаш се опитваше да се дистанцира от мен.
— Мислех, че през повечето време сте заедно с Шарл — обясних аз.
— Напоследък предпочита да излиза сам — отвърна тя и макар да се опита да скрие яда си, не успя. Гласът й потрепери, когато продължи: — Затова напоследък съм много по-самотна, отколкото преди. — Стараеше се да се държи спокойно, но сълзата, която се стече по бузата й, я издаде. Обърна се.
— Чакай! — спрях я аз, стиснах ръката й и я обърнах към себе си.
Тя сведе поглед и избърса нова сълза.
— Извинявай. Напоследък е доста… трудно.
„Май не съм единствената, която има проблеми“ — казах си и решителността ме напусна, когато видях тъгата, изписала се на лицето й.
— Хайде да се поразходим покрай реката.
Празните й очи срещнаха моите и тя се насили да ми се усмихне, стисна ръката ми и тръгнахме по улицата.
Когато наближихме водата, посочих старо магазинче на препаратор.
— Двете с мама винаги влизахме тук — припомних си аз. — Вътре е като в зоопарк, само че животните са мъртви. Всеки път, когато минавам, си спомням за мама. Не ми стигат сили да вляза от страх, че ще ревна пред препарираните катерици.
Шарлот се разсмя — точно както се надявах.
— И аз така се чувствах, след като нашите починаха. Всичко ми напомняше за тях. Париж ми приличаше на призрачен град години след това — обясни тя, докато слизахме по стълбите към кея.